— За една приятелка е — отвърна спокойно и подаде петдесетте пенса, а след това скри книгата в чантата, за да не я види майка й, застанала на сергията за зеленчуци с Роби. Освен това бе обсъдила въпроса надълго и нашироко с приятеля на майка си, на когото доверяваше много неща, фризьора Хари.
— Как според теб мога да събера отново родителите си? — го бе попитала тя, докато той разресваше дългите й мокри къдри.
— Ха! — беше се засмял той, а след това сви рамене. — Amore! Ти питаш мен за amore? — Защото макар и да бе роден и израсъл наблизо до Майл Енд Роуд, той обичаше да подчертава „италианското у мен“, наследено от отдавна починал дядо.
— Според мен тя все още го обича — отбеляза Ана, докато наблюдаваше как гребенът се изплъзва в края на косата й.
— За нея вратата е все още отворена. Още не си е намерила друг, може би просто защото не иска да си намери друг. — Сви рамене. — Но той? Не съм сигурен, че може да излезе нещо.
— Той си има приятелка — разказа Ана на Хари. — Тя обаче е ужасна. Млада и тъпа — добави и думите й прозвучаха съвсем като в едно от дискусионните предавания в сряда, а той едва се сдържа да не се изсмее.
— Кажи ми какво мога да направя? Нали разбираш, за да ги събера заедно — бе попитала отново Ана.
— Нищо — предупреди я Хари. — Ако това е истинска любов, единствената и неповторимата в живота, която възпламенява хората, те ще се осъзнаят някой ден и сами ще разберат грешката си.
— Ами ако само единият се осъзнае? — бе попитала тя.
— Значи не е било писано да стане. — Кръц, кръц. — Двама са били влюбени, а после всичко между тях се разпада, нали така?
— А няма ли начин аз да им напомня, че все още се обичат?
— А ти откъде си сигурна?
— Аз съм им дъщеря. Разбирам ги тези работи. — Бе скръстила ръце, а след това ритна с крак стената.
Затова сега се опитваше да напомни на баща си за нощта, когато за пръв път бе срещнал Ив.
— Как се запознахме ли? — повтори той въпроса й, — Но ти знаеш как, нали? Както и да е, това беше много отдавна.
За момент Ана си помисли, че той ще стане, че шансът ще отлети. Затова побърза да добави:
— Знам първите думи, които си й казал — опита се да го подтикне.
— Знаеш ли ги наистина?
— Да, тя ми ги каза, отдавна. „Вярваш ли в любовта от пръв поглед, или да мина покрай теб отново?“
Ана се разсмя и Джозеф усети как се изчервява.
Отчасти защото се почувства неловко от тези си думи, отчасти защото отново се върна в претъпкания тесен джаз клуб… преди десет години… когато за пръв път зърна Ив, и съживи момента, в който отиде да поговори с нея, гърлото му необяснимо защо пресъхнало, а коленете трепереха толкова силно, че усещаше как се удрят.
Тя се бе облегнала на бара, малкото й дупе бе щръкнало, и навиваше на пръст дългата си руса коса, а той бе успял да види само едната страна от лицето й, но изражението бе възпламеняваща смес от замечтано спокойствие и готовност за лудории.
Докато я доближаваше, разбра, че тя е поне десет години по-възрастна, отколкото изглежда отдалече, и това го уплаши още повече, но в същото време го възбуди. Никога не бе изпитвал подобно чувство. Докато се приготвяше да каже намисленото, иронично, разбира се, бе убеден, че това е coup de foudre ((фр.) — любов от пръв поглед, — Б. пр.) (по това време бе студент по френска литература и философия). Поне от негова страна това бе любов от пръв поглед.
Глава 5
— Вярваш ли в любовта от пръв поглед, или да мина покрай теб отново?
Тя се бе изсмяла шумно и бе огледала красивото лице, обрамчено от отдавна неподстригвана тъмна коса. Той бе неприлично млад. Както и останалите в този задимен тъмен нощен клуб, където я доведоха най-добрата й приятелка Джен, съпругът на Джен, Райън, и още две приятелки от службата.
Джен и Ив очакваха с нетърпение редките случаи, когато излизаха, купуваха си сладурски впити блузки, ново червило, лъскави сенки за очи от търговския център и преглеждаха всички клубове, които се рекламираха, за да си изберат някое хубаво местенце.
Момчетата на Ив бяха в къщата на Джен и щяха да останат да спят при нейните синове с осигурена бавачка, така че петимата възрастни се натовариха в една кола и се отправиха към купонджийската улица в Айлингтън.
Колко свободен се чувства човек след като си пийне, потанцува и позяпа разнообразния свят наоколо. Ив се чувстваше на върха. Джен бе права, наистина трябваше да излизат по-често. Да се поразшават. Да си спомнят, че има живот извън работата, приготвянето на закуска за децата, преди да тръгнат на училище, домашните, разбитите носове, хранителните вечери и разните там други задължения, които си бяха всекидневие.
И така, докато Джен бе на дансинга отново, а Ив бе на бара, за да поръча напитки и да се огледа, Джозеф се бе приближил и я бе заговорил.
За какво точно, й бе ужасно трудно да си спомни. Смяха се за нещо, докато пиеха и танцуваха… един Господ знае за какво.
Гледаше това толкова красиво лице, докато той разсеяно отместваше кичури коса и се усмихваше непрекъснато, с онази открита обезоръжаваща усмивка, на която човек не може да устои и винаги отвръща.
Докато си говореха, забеляза, че Джен нарочно стои настрани, сякаш за да не ги прекъсва, а Ив разбра защо едва след известно време.
— Ти с кого си тук тази вечер? — беше го попитала тя.
— С приятели — бе отвърнал Джозеф. — Ако се обърнеш небрежно през рамо, ще видиш група тъпаци, които ни махат и подвикват. С тях съм.
Тя се бе обърнала, и както трябваше да се предполага, някакви момчета на една маса наблизо започнаха да подвикват с вдигнати палци.
— А ти защо си говориш с мен, вместо да си там? — Не че флиртуваше, но бе ужасно любопитна.
— Защото много ми се искаше, а те ме предизвикаха.
— Аха.
Аха, я! Тук май ставаше въпрос за флиртуване и бъбрене, може би дори за малко натискане и някоя и друга среща, все неща, за които тя почти не си спомняше, да не говорим, че не ги бе правила от много, ама много отдавна. А той се интересуваше… от нея! Тогава огледа добре младежа. Широки рамене, дънки с ниска талия и яркосини маратонки, загорели ръце и лице, дълги пръсти с гладки, закръглени нокти. Представи си малки кафяви зърна на гладките гърди и усети… жива тръпка, а сетне застана нащрек и усети, че е нервна. Та той бе наистина прекрасен. Очите им непрекъснато се срещаха и трудно се откъсваха един от друг. Неговите лъскави кафяви очи и нейните загадъчни стоманено-зелени, бе си помислил той.
— Знам, че ще прозвучи адски банално — започна той и двамата едновременно се усмихнаха, закопнели да измислят нещо безкрайно интересно, което да кажат след това, — но какво ще кажеш да излезем отвън да си побъбрим? По-тихо е и може да видим звездите… ако ли не, поне уличните лампи.
Тя се бе изсмяла при тези думи, но не прекалено силно, защото тътенът на сърцето й бе толкова гръмък, че се страхуваше той да не чуе.
Щом излязоха от клуба на тротоара на задната улица, се почувстваха странно и им стана много студено.
Въздухът щипеше и при всяка дума от устата им излизаха бели облаци пара. Той й се усмихна отново, този път по-срамежливо и двамата се спогледнаха за един безкрайно дълъг миг.
