предишните вечери.
— А супата каква е?
— Моркови с леща — извика, убедена, че няма да чуе недоволното мрънкане на дъщеря си. Това бе един от редовните й номера.
Ана се появи в стаята, облечена в удобни войнишки панталони и бяла фланела с дълги ръкави. Така и не можеше да разбере слабостта на майка си към екзотичните пайетени блузи и бижутата с мъниста.
— Как върви иначе? — попита Ив, но преди Ана да успее да отговори, Роби подскочи на леглото, превъртя се и се озова с трясък и вой на дървения под.
След като го гушнаха и го успокоиха, Ана най-сетне обясни.
— Горе-долу добре, преживявам някак, опитвам се да съм на разстояние и да нямам нищо общо с децата от класа, дето се държат като прощъпулници.
— Ммм — проточи Ив, защото от опит знаеше, че е най-добре да не се задълбочава в разговор за младежката психология точно с Ана, тъй като подобни разговори винаги завършваха с крясъци и „Ти просто не искаш да разбереш!“
Понякога Ив се чудеше дали е нормално да има деветгодишно дете, което още отсега е решило, че ще стане психиатър, и прекарва почти всичкото си свободно време в четене на учебници по психология. Само че кое, по дяволите, можеше да се нарече нормално? Най-добре човек да не се замисля прекалено много над подобни въпроси.
Докато най-малките й две деца вечеряха — Роби надроби хляба на парченца, така че да „плуват като патета“ в супата, а пък Ана се разплака, защото изпусна портокала върху бялата си фланела и „петното никога няма да излезе“ (следва сърцераздирателен плач), — Ив се опита да се обади на най-големия си син, Дени.
— Ти вече запозна ли се с приятелката на Том? — Дени се опита да надвика непрекъснато покачващите се децибели на какофонията в кухнята.
— Да. Нали е много сладка? Поздравявам го най-чистосърдечно — каза Ив, защото виждаше, че това е първото сериозно увлечение на Том. Той не оставаше без момиче, но досега нито една не се бе задържала, може би заради несериозното му отношение към тях. Когато преди седмица се запозна с Дийпа, Ив забеляза топлото приятелство между двамата и се зарадва искрено. А и Дийпа бе изключително симпатична: привлекателна и интелигентна студентка по медицина, весела и забавна — също като Том, — но освен това амбициозна, защото в сравнение с нея синът й бе небрежен, никога не приемаше каквото и да е прекалено сериозно, бе решен да си остане колкото е възможно по-дълго неангажиран с постоянен договор, програмист на свободна практика.
— Страхотна е — съгласи се Дени. — Представа нямам обаче как успява да се справи с Том.
— Дени! Просто той се е взел в ръце — каза Ив. — Работата му върви. Изкарва добри пари. — Винаги бе готова да прояви безрезервно разбиране към разпиления си втори син.
— Всичко е добре, като изключим вкуса му към дрехите — добави Дени.
— Ами… може пък Дийпа да го вкара в релсите. Още е само началото. Ами ти? — попита тя и се опита да не обръща внимание на откритието на Роби, че може да мята с лъжицата супа през масата. — Как върви твоята работа?
— Добре. Стискай палци, следващата седмица може да се отвори нещо голямо. И Патрисия е добре.
— Радвам се. — Следващият изстрел нацели Ана.
— Трябва да затварям. — Ив се опита да надвика оглушителните писъци.
— Мамо! Виж го какво направи!
— Върви — разсмя се Дени. — Да ги гушнеш и двамата от мен.
— Ще се видим скоро. Кажи ми, ти добре ли си? — попита бързо тя.
— Всичко е наред.
— Вие двамата… — Ив се насочи към покритата с мушама военна зона, стиснала салфетки. — Той е все още бебе прощъпулник — напомни тя на обляната в сълзи Ана.
— Мамче, може ли вече да ядем кисело мляко? — Роби я погледна с най-разтапящата чаровна усмивка, на която бе способен.
— Да, да, след мъничко. — Избърса пораженията, след това стовари шумно плодовото кисело мляко пред Ана и се приготви за вечерната разправия с Роби.
— Какво ще бъде тази вечер? — попита радостно момченцето.
Тя надникна в хладилника.
— Джеймс, Томас, Ани или дебелата контрольорка. — След като бе устоявала месеци наред, тя най- сетне се предаде и купи кисели млекца с имена на героите от „Томас Танка“ и сега вече не можеше и да помисли за нещо друго. Синът й обаче искаше да яде само Хенри Едно. Най-лесно беше просто да измие кофичката на Хенри, да я напълни с най-обикновено кисело мляко и да сложи отгоре капачето. Защо никога не се сещаше да го направи навреме?
— Ама аз искам Хенри — замрънка детето.
— А, не, Томас ще плаче. — Ив захлипа от хладилника. — Изяж ме мен, Роби, избери мен — продължи да нарежда тя със смешен гласец.
Ана изви очи към тавана.
Най-сетне Роби се съгласи и я остави да му даде лъжица по лъжица бледорозовото подобие на мляко.
След вечеря тя натъпка чиниите, чашите и купичките в маломерната съдомиялна, подарък от Дени и Том за Коледа, а след това отиде в хола при децата.
Запали лампите, защото тук трябваше светлина дори и през деня, тъй като етажът бе приземен и зелената завеса от бръшлян и повет закриваше двата малки прозореца.
На Ив й допадаше ефектът, който растенията създаваха — подобен на подводно царство. Бе боядисала стените в бледо прасковенорозово, бе купила удобно канапе втора ръка, лампиони от рисувано стъкло и висящи бели ненатрапчиви лампи. Тя сама се бе заела с дървения под не само в хола, но и в целия апартамент, и го бе изциклила, лъснала, заковала и лакирала без ничия помощ. На прозорците нямаше завеси, тъй като буйната зеленина отвън бе достатъчна.
Както и във всяка друга стая в апартамента, по стените в хола имаше най-различни интересни постери и картини, снимки, правени от Дени, увеличени и поставени в рамки, рисунки на децата, дървета от тесто, изпечени и гланцирани, лъскави динозаври, кърпички, боядисани ръчно, дори бебешка тюлена рокличка в рамка със стъкло. Колекцията бе наистина необичайна и началото й бе сложено още по времето, когато Дени и Том бяха малки.
Роби скочи на голямото канапе и започна да подрежда по свой вкус възглавниците. Ив сложи във видеото касетата на „Томас Танка“, включи телевизора и се настани до Роби със свити колене, така че той да се гушне до нея.
Ана извади учебниците си и се разположи на масата зад канапето. Така Ив можеше да й помогне с домашното, без да става непрекъснато.
От видеото се разнесе глух тътен и Ив усети как очите й се затварят. Зачуди се колко ли време ще може да си почине така, преди Ана да се сети да я попита нещо, а Роби да я побутне по лицето.
Само петнайсет секунди по-късно тя знаеше отговора.
— Колко прави шест по осем? — попита Ана.
— А колко е пет по осем? — отговори й с въпрос тя.
— Четирийсет, значи плюс осем прави четирийсет и осем.
— Браво. Между другото, всичко ли си приготвила? — попита Ив тъкмо когато на вратата се звънна.
— Това татко ли е? — Лицето на Ана се озари.
— Най-добре иди и виж сама. — Ив се изправи и се зае да си оправи косата. Мили Боже. Какво беше това странно трепетно усещане ниско в корема и защо Джозеф винаги успяваше да я накара да се чувства притеснена и нервна? Зачуди се дали днес срещата им ще бъде по-различна, след като бе направила такава значителна крачка и бе започнала да се среща с друг… ама истински да се среща.
Не бе очаквала двамата с Джозеф да успеят да поддържат подобно любезно приятелство. Бяха живели
