напитката в чашата си, след това отпи. — Има обаче нещо, което ме притеснява — призна. — Момчетата винаги са идеализирали баща си. Това е истината. И сега, след като вече пораснаха, почти… — Тя така и не успя да свикне с мисълта, че Дени и Том са вече големи мъже. Кога ли идва моментът да погледнеш на децата си като на възрастни хора? — Както и да е… Според мен, този път ще го видят в истинската му светлина — продължи тя. — И е много възможно да останат силно разочаровани.
— Това е абсолютно сигурно. Но не е важно — каза Джейни. — Поне ще разберат каква страхотна майка си имат. Ти се справи великолепно с тях, Ив, трябва да се гордееш.
— Я виж ти какво чувам! Благодаря ти. Но стига сме приказвали за мен. Как сте вие с Дейвид и двете прекрасни умни дечица? — попита Ив.
— Добре сме. Съвсем добре — отвърна Джейни с усмивка, но чашата й завибрира леко на масата и Ив се зачуди дали сестра й не крие нещо.
— Може ли да те попитам нещо за Денис? — ненадейно зададе въпрос Джейни.
— Разбира се. Няма нищо скришно.
— Все още ли си разстроена заради всичко онова, което се случи?
— Боже, май не съм — отвърна веднага Ив. — Всичко се получи чудесно. За всички ни.
— И не си останала с разбито сърце след това.
— Какво разбито сърце? Не, разбира се, че не съм. Денис не е в живота ми три пъти по-дълго, отколкото беше част от него. Не, няма такова нещо. — След това Ив развълнувано сподели: — Единственият на тази сватба, който ще ми напомня за разбитото ми сърце, е Джозеф.
— И Джозеф ли е поканен? — Джейни за малко не разля напитката си върху пуловера.
— Разбира се, че е поканен. Та той е част от семейството. Нали е баща на Ана… и на Роби.
— Съжалявам, Ив. Винаги съм харесвала Джозеф.
— Да, аз също — усмихна се тя и се опита да се отърси от всички тъжни мисли, които й навяваха спомените за него.
— Значи между вас всичко е свършило, така ли?
— Така ми се струва. Наскоро се е сгодил.
— Ооо… Значи булката ще бъде бременна индийка; ще довтаса отдавна потъналият вдън земя бивш съпруг, бившият любовник и новата му годеница — това ще бъде върхът на сватбите! — заяви Джейни в опит да разведри настроението.
— Джейни! Казваш го само защото не живея във викторианска къща в Уинчестър със съпруга си адвокат и двете си деца! — подхвърли Ив. — Положението ми е напълно нормално напоследък. Ти си тази, която е извън стандарта, хем моногамна, хем омъжена.
И двете се разсмяха.
— Ами гадже? — попита Джейни.
— Какво!
— Не трябва ли да си доведеш и гадже? Нали Денис ще бъде с жена си, Джозеф — с някаква нова кака…
Ив кимна.
— Честно, трябва да си заведеш гадже. Няма ли кой да… — Джейни се приведе любопитно напред.
— Има един с известен потенциал — Ив й се усмихна. — Само че не е достатъчно сериозен за сватбата на Том. Налага се да отида сама… Сама! Представяш ли си! — Изсмя се при тази мисъл. — Имам четири деца и никога, ама абсолютно никога не съм сама! Както и да е, кажи сега, какво ще правим утре?
— Ще се поразходим с колата, ще си направим пикник, стига времето да е хубаво. И ако татко иска — предложи Джейни.
— Браво, страхотна идея.
Глава 20
Ив отиваше да прибере най-малките си деца и имаше достатъчно време да помисли, докато двуетажният автобус се промъкваше през петъчното движение.
Тъкмо бе приключила разговора с шефа си, Лестър, който се появи в офиса й малко преди тя да си тръгне, за да я предупреди, че заместникът му, Роб Грийн, е решил да кандидатства за шефското място и двамата щяха да са противници.
— Лестър, има ли изобщо смисъл да кандидатствам за твоето място? — попита Ив. — Искам да кажа… ами аз самата още не съм сигурна.
— Нямаше да те карам, ако се колебаех — насърчи я той.
Само че, докато седеше на втория етаж на автобуса, Ив се притесняваше. Не я притесняваше самата работа, а часовете и допьлнителният стрес. Все още не можеше да реши дали наистина иска повишението. А сега срещу нея се изправяше и Роб. Приятен човек, но от него щеше да излезе нетърпим шеф. Той бе избухлив, човек на настроенията, трудно вземаше решения, не беше достатъчно енергичен… А пък всички от отдела й щяха да искат тя да заеме поста, единствено за да не го заеме той. Ако тя спечелеше, той трябваше да си намери друга работа. Мама му стара!
И без това си имаше достатъчно грижи на главата. Операцията на баща й бе насрочена за след седмица, а Том и Дийпа решиха да отложат сватбата до август, за да изчакат резултите, с надеждата той да е достатъчно добре, за да присъства.
Прииска й се автобусът да можеше да се промъква по-бързо през задръстването. Искаше децата й да са до нея и да се прибере у дома.
Най-сетне се добраха до апартамента и се заеха с обичайните за петък вечер задачи: Роби се настани да гледа Томас Танка, Ана си довършваше домашното, Ив се преоблече в лека лятна рокля с елече, остана боса и се опита да си внуши колко не й пука, че Джозеф скоро ще звънне.
В този момент иззвъня телефонът.
— Съжалявам много, но попаднах в задръстване и не помръдваме — извини се Джозеф. — Все още съм на магистрала М6 и ще се забавя поне два часа. Нали няма проблем?
Помоли да говори с Ана, за да й обясни. Какъв грижовен баща беше той, помисли си веднага Ив, докато слушаше какво му говори момичето.
— Да… Добре… Да, ще подремна в колата… Няма нищо, татко… Ти да внимаваш. До скоро.
Беше доста късно, към девет и половина, когато най-сетне Джозеф звънна на вратата. Ив дремеше на канапето, Роби отдавна бе заспал, а Ана бе в леглото си и четеше.
— Това е баща ти — провикна се Ив от хола, но отговор нямаше.
— Ана? — Влезе в детската стая, преди да отвори вратата. Изглежда Ана бе дълбоко заспала, книгата й лежеше отворена на гърдите. На вратата се звънна отново и Ив отиде да отвори на Джозеф.
Ана само отвори очи, когато чу родителите й да се поздравяват. Майка й и баща й трябваше да прекарват повече време заедно, сами, каза си Ана и предположи — съвсем правилно — че Джозеф трябва да си почине, след като бе шофирал, а и нито единият, нито другият щеше да я събуди, преди да дойде време за тръгване. Така щяха да имат поне половин час, може би дори повече, за да останат заедно сами. Добре, налагаше се да приеме факта, че е прекалено късно да спаси баща си от брака с Мишел, но докато сватбата не станеше, си заслужаваше да положи всички усилия, за да събере родителите си.
Чу ги да се отправят към стаята й и бързо затвори очи.
— О! — чу гласа на баща си. Не го бе виждала две седмици и много й се искаше да му се усмихне.
— Нали са много сладки!
Вратата се затвори и той очевидно прие предложението на майка й да пийне нещо.
Ана вдигна отново книгата и продължи да чете и да стиска палци.
Ив отиде да направи чай и остави Джозеф да се настани сред познатия обичаен хаос в хола.
Той се облегна на бродираните с цветя възглавници, все още затоплени от тялото на Ив, забеляза чинията с обелки от ябълки, оставена на пода, обвивка на „Киткат“ до чаша с останала единствена глътка вино.
Когато тя влезе с подноса за чай, Джозеф придърпа страничната масичка пред канапето. Ив остави подноса и съвсем естествено седна до него, за да сипе чай.
