импулсивно, ако не може да се занимава самостоятелно и реагира свръхчувствително на оставянето му само — всичко това са симптоми на една започваща депресия, на които трябва да се обърне внимание.
Зрялото преработване на агресията е възможно само когато човек се конфронтира със своята агресивност. Здравословната и овладяна агресивност е съществена съставна част на чувството ни за самоценност и достойнство. Ниското самочувствие на депресивните се корени в непроявената, неовладяна агресивност. Думите на Гьоте от „Роднинства по избор“: „Единственото спасение пред голямото превъзходство на другия е любовта“ всъщност са сублимиран израз на завистта, но да сублимира едно дете все още не може.
Нека сега отново се запитаме как се стига до депресивно развитие на личността и кое кара човек толкова много да надценява страха от загуба и страха от Аз-ставането.
Биографични основания
Конституционално предразполагащи в това отношение могат да бъдат една подчертано емоционално- чувствителна структура, готовност и способност да обичаш, както и дарбата да се вчувстваш. Тези черти често са свързани с известна флегматичност и постоянство на чувствата, в следствие на което депресивният много трудно се откъсва от емоционално важни за него неща, в които е инвестирал много. Става дума за такава структура на чувствата, която проявява склонност към вярност, постоянство и любящо вчувстване, характерна за хората с леки меланхолични тежнения. Тук ще оставим отворен въпроса, доколко тези черти също са следствие на разпознатата вече невъзможност — или поне постоянна застрашеност — човек да живее заложбите си така, както му се иска. В същото време при тях — отново структурно предразположено — агресивната способност за налагане отстъпва назад; те имат твърде малко „лакти“, по природа са миролюбиви, доброжелателни, а не борбени натури. Друг конституционален компонент може да бъде заложен в една витална слабост на чувствата, в нещо като промокаемост и сякаш липса на външна обвивка, в недостатъчното „дебелокожие“, което кара тези хора в по-голяма степен да разчитат на закрила и подкрепа, и така несъзнателно лесно да превръщат другите в бащи и майки. Вероятно към благоприятстващите заложбен ни фактори можем да причислим и една вродена склонност! към флегматичност и удобство — въпреки че е трудно да се отговори на въпроса какво е заложба и какво реактивен отговор.
Тук отново се пресичат конституционални и биографични дадености. Най-добре ще разберем биографичните взаимовръзки, които благоприятстват депресивното развитие на личността, ако отново се обърнем към ситуацията на малкото дете, сега във втората фаза на неговото развитие. За разлика от най- ранната фаза, в която детето постепенно започна съзнателно да възприема своето обкръжение, сега то вече разпознава майката като източникът на задоволяване на всички негови потребности, за което от решаващо значение е нейното постоянно и сигурно завръщане. По думите на Кюнкел дълго време детето и майката образуват едно „Ние“: те живеят в една симбиоза, до такава степен представляват единство, че детето едва бавно и постепенно започва да се различава от майката. Първоначално в неговото съзнание не съществува границата, деляща го от майката. В степента, в която то схваща майката като нещо биващо извън него и заедно с това разпознава, че от нея идва всяко задоволяване и ощастливяване, в същата степен то разпознава и своята зависимост от нея. Детето се нуждае от майката и е изпълнено със страх, когато тя се отдалечава. То изцяло зависи от нея и е насочено към нея, тя е неговият най-важен пункт на отнасяне. С всичките си сетива детето поема в себе си нейния образ и същество. Заради продължителната тотална зависимост от майката нейният образ се запечатва дълбоко в душата му. Така майката бива „овътрешностена“, превръща се в изключително важна съставна част от детската душа: начинът, по който детето преживява майката в нагласата й към него създава основанията за това, как самото то по-късно на дълбинно ниво ще се отнася към себе си. Отпечатаният вътре в нас, на езика на психоанализата „интроектиран“ или „инкорпориран“ образ на майката, индивудиалният опит с нея, по-късно се отразяват в нагласата ни към самите нас. Този, който е имал щастието да може да си въобрази една любяща майка, смята себе си достоен за любов; който е имал нещастието да трябва да отпечата в себе си образа на една сурова и отхвърляща майка смята себе си недостоен за любов и се нуждае от много време и нов опит, за да може да повярва, че той също е достоен да бъде обичан. Така в щастливия опит с майката се крие безценен капитал, който, както и да се опитваме, едва ли можем да оценим по достойнство.
В добрата връзка с майката съществува отношение на взаимно даване и вземане, което и двамата възприемат като ощастливяващо. Детето отразява ехообразно проявеното към него; то отговаря на усмивката на майката с усмивка, а по-късно неговата усмивка предизвиква тази на майката. Налице е една съкровена свързаност, едно отгатващо разбиране между двамата — тази ситуация спада към най-хубавите неща, които животът предлага, и ние можем да разберем защо именно тук се създават първите наченки на благодарност, надежда и благосклонност. Детето все още е в краткия райски период от своя живот, в който неговите потребности биват отгатвани и задоволявани, от него не се изисква нищо и то изпитва — би трябвало да изпитва — удоволствие и наслада от своето съществуване. Следователно новото в тази втора фаза на ранното детско развитие е вече разпознатата зависимост от един човек и същевременно пробуждащата се потребност от близост и доверие към него, обикновено този човек е майката.
Изключително важно е майката да предложи на детето тези възможности, за да може то да е в състояние да „отвори сърцето си за някого“. Образът на майката и нейното същество се отпечатват в детето същевременно като първите му впечатления от човека, от човешкото изобщо. Дали то ще познае тук за пръв път благосклонност или отхвърляне, дали ще се почувства обичано или не, зависи от начина, по който майката го гледа, докосва, отнася се и общува с него — през цялото това време чувствителността и впечатлимостта на детето реагират дори и на едва доловими въздействия. Тук като цяло се задава насоката на отношението му към самия себе си и се създават дълбинните основания на чувството му за самоценност — „каквото повикало, такова се обадило“.
Нека се запитаме, къде се крият възможностите за смущения в тази фаза, поради които импулсът за „въртене около себе си“ се преживява — вместо с радост — със страх и чувство за вина. Съществуват два характерни погрешни начина на поведение на майките, които можем да означим като разглезване и отказ на любов.
Да се спрем първо на разглезването. Тук откриваме преди всичко „отявлените“ майки, „майките-квачки“, за които най-добре би било, ако детето завинаги остане бебе, безпомощно и зависимо, нуждаещо от тях и разчитащо на тях. Следователно типа майки, които често сами спадат към депресивния структурен кръг и разглезват детето заради неосъзнат страх от загуба, страхливост от живота, или страх от загуба на любовта. Те го засипват с нежност, не се осмеляват дори на здравословни и необходими откази.
Понякога към това се прибавят съдбовни фактори; например при жени, които са разочаровани от брака или са загубили партньора си и за които детето се превръща в единствено съдържание на живота им, Те твърде много се нуждаят от него, от неговата любов и правят всичко, за да го накарат да им бъде благодарно. Колкото повече детето пораства, толкова по-проблемни те стават за него. Те с ужас следят напредъка в развитието на детето, факта, че то става по-голямо и по-самостоятелно. За тях това означава: то се отдалечава от мен, скоро вече няма да съм му нужна и то ще се обърне към други хора. Вероятно желанието за вкопчване в децата, за „държането им малки“ задоволява един дълбок майчин инстинкт; нека освен това не подценяваме големите жертви, които една майка години наред трябва да прави в името на детето — та кой с удоволствие би пуснал на воля това, което години наред е отглеждал с любов.
Те разглезват детето от самото начало, още с кърменето, вземат го на ръце при всеки плач — който често е само проява на витална активност — и по този начин задушават жизнените му импулси; откликват на всяка негова реакция на неудоволствие със затрупваща нежност, така че то няма почти никакъв шанс да изрази афекти или да намери собствени решения за своя неконфорт. Те постоянно са около детето, привличат като магнит неговото внимание и чувства върху себе си и живеят с него, казано на езика на бокса, в един постоянен клинч, в една взаимооплетена близост, в която никой вече не може да се движи свободно. Водени от същите мотиви, те и по-нататък се опитват да снемат всичко от детето, да го свършат предварително, да му го „сдъвкат“ и да застанат като буфер между него и света, да го предпазват по всякакъв начин. Те не могат да приемат здравословните и неизбежни афекти на детето и реагират на тях с обида и сълзи, така че то изпитва чувство за вина, дори заради съвсем нормални начини на поведение, адекватни за възрастта му.
