състояние да се радват истински и разрушават много от възможностите си за щастие чрез своята профилактика от разочарования: тъй като смятат, че няма нещо, в което могат да успеят, те изобщо нищо я не опитват с необходимата интензивност, защото тогава неуспехът би бил още по-болезнен за тях; ако човек от самото начало не очаква нищо добро, той може само да бъде приятно изненадан. Един пример за такова ранно преживяване на отказ, който действа формиращо, отново от дневника на една майка: Ти от самото начало беше хилаво дете. Аз те кърмех първите 6 седмици, но много често трябваше да те дохранвам, защото ти повръщаше, а аз нямах повече мляко. Още през първите десет дни, когато лежах в клиниката, ти отказваше да приемеш гърдата. Често минаваха 5–10 минути, докато човек те накара, стискайки носа ти и т.н. Твоето повръщане със сигурност не беше предизвикано от сърдечни спазми, поне лекарите отхвърляха тази възможност. Това по-скоро бе една обща свръхчувствителност и нервност, за която говори и фактът, че през първите шест месеца ти всяка нощ се будеше. Вкъщи нямах много време, защото след три седмици отново започнах работа. След 3–4 месеца ти все още не беше достигнал нормалното тегло и аз те заведох на ново изследване; лекарят не откри нищо, но аз за всеки случай те дадох в една детска клиника; лекарката там каза, че си имал много „разумен“ за възрастта си поглед. В детската клиника леглото ти беше до прозореца, а ти завит само с едно одеяло; вкъщи те държахме на по- топло. И „резултатът“ не закъсня: ти получи белодробно възпаление. По това време аз бях ужасно нервна, но поне първите дни идвах да те храня; тогава всичко започна да ми изглежда черно. Впрочем като малък ти беше единствената ми опора, тъй като баща ти с неговите чести избухвания и непредсказуемост беше много труден. Затова вероятно със сигурност съм направила грешки в твоето възпитание, като се придържах до болка към една определена система с чести излизания навън и ранно заспиване, иначе не би имало ред и равномерност в живота ти. Винаги много си се страхувал от лекарите, как ревеше само тогава. Веднъж, когато имаше отит, повиканият лекар така и си тръгна, без да си е свършил работата, ужасно ядосан и възмутен от „лошото ти възпитание“.
Този разказ говори сам по себе си — той съдържа почти всички пунктове, които могат да бъдат формиращи и обременяващи за едно дете. Ранните преживявания на отказ имат двояки последствия за него. Първо, детето се научава да резигнира твърде рано; по този начин пред него се поставят препятствия във всички области на вземане-нещо-за-себе-си, на изискване и посягане. Който обаче е готов да се откаже и не може да посегне в подходящия момент, трудно ще избегне завистта, когато гледа как другите съвсем естествено си вземат това, което той не посмява. И тъй като заради завистта си човек отново изпитва чувство за вина и изглежда лош на самия себе си, той се опитва да я избегне, като прави от нуждата добродетел: той издига своето възпиране до ценност, до една идеология на скромността и липсата на претенции, както по-горе бе описано, и така поне остава с утешението за едно морално превъзходство.
Другото следствие от ранните преживявания на отказ е, че те оставят детето с усещането, че не е достойно за любов. Това обикновено създава основата на едно дълбоко чувство за малоценност — човек трябва поне веднъж да е преживял себе си като обичан, за да може да се смята за достоен за любов, а щом не го е преживял, то вината сигурно е в него самия, тъкмо защото той не заслужава любов. Това чувство за малоценност е свързано и с факта, че в тази възраст детето все още няма възможности за сравняване; затова то не може да осъзнае, че неговите родители не са способни да обичат; за него неговият свят е светът и неговите родители несъмнено са родителите изобщо.
При силно изразено чувство за малоценност тук може да възникне дори усещането, че човек всъщност няма право на живот, че той трябва да го заслужи и че ще оправдае съществуването си, само ако живее за другите. „Дори самото ми съществуване е вина“, сподели една депресивна пациентка с подобно детство. Това може да доведе до изпълнено с вина фиксиране върху майката или родителите, с тенденция да се поправи стореното спрямо тях; тогава човек-жертва своя живот върху олтара на родителския егоизъм и дори намира това за саморазбираемо.
В крайна сметка разглезването и отказът имат подобно въздействие: и двете обикновено водят до развитието на една депресивна структура на личността. С тази разлика, че разглезеното дете по правило по-късно стига до страх и кризи, а именно когато животът вече не е толкова разглезващ, както някога майката, и когато не се намерят ерзац-майки в тази графа спадат един обезпечаващ брак, държавни институции, социални застраховки и т.н. Тогава се оказва, че не е по силите му да се справи с трудностите и изискванията на живота, в следствие на което се стига до разразяване на депресията. В такъв случай често се търси изход и в някаква форма на пристрастеност.
Растящото сред откази и емоционален недостиг дете се научава рано, твърде рано, да няма изисквания. Превръща се в тихо, w претенциозно, плахо и приспособимо дете, удобно за родителите, които не разпознават депресията, скрита зад този начин на поведение. То дотам е свикнало да се поставя на заден план, да няма претенции, че по-късно продължава винаги да се съобразява с другите и се опитва да задоволява техните изисквания и очаквания. То може да противопостави на света твърде малко собствено битие, в твърде малка степен е субект, и така се превръща в обект за другите. И тъй като за него става все по-невъзможно да изпълнява всички тези мними изисквания — защото то в крайна сметка преживява всичко като изискване, което трябва да изпълни, — постоянно изпада в чувство за вина и в породената от него депресия. Затова много от депресивните се плашат от контакт с повече хора — как биха могли да изпълнят всички техни толкова различни изисквания, — ако това изобщо е възможно, или евентуално с един- единствен човек. Някои намират разрешение в желанието да дадат на другите нещо, което самите те никога не са получили; те се опитват да сублимират преживения дефицит на любов в подпомагащи дейности и професии, в жертваща се любов към ближния, в благотворителни занимания — но искат в замяна да бъдат обичани или възнаграждавани, иначе би им станало прекалено много.
Какви форми може да приеме нагласата, според която всичко в крайна сметка се преживява като изискване, скицират следните примери: Когато времето е слънчево, имам чувството, че това трябва да ме радва — и така вече целият ми ден е опропастен. — Един студент не бил в състояние да прочете нито една книга докрая, дори ако тя в началото му се струвала интересна; след няколко страници у него се промъквало чувството, че книгата трябва да бъде прочетена от него. Следователно не той субективно искал да прочете книгата, това му се поставяло като изискване, което сякаш го превръщало в обект и той загубвал желание. Лесно можем да си представим, как такива начини на преживяване в крайна сметка довеждат до пълна резигнация и апатия, до отхвърляне на всички изисквания.
Тук виждаме какви екстремни форми може да приеме депресивното биване-в-света. Затова един подобен „бунт“ все още е добър знак, защото показва, че има нещо, което все пак се съпротивлява на непрекъснатото трябване. Ако такива хора продължават да бъдат принуждавани да се справят с изисквания, без първо да им се даде времето и възможността да наваксат това, което никога не им е било разрешено — да бъдат искащ и действащ според своите собствени импулси и желания субект, — те биват тласнати в пълно отчаяние. Тогава те могат да се спасят само в нарастваща индиферентност, равнодушие и апатия, превръщат се в „неудачници“ или намират изход в пристрастености или самоубийство. Те пребивават в една неразрешима за тях ситуация: ако опитат още повече да се откажат от себе си и да изпълняват изискванията, те няма да изпитват никаква радост от живота; опитат ли да им се изплъзнат, изпадат в дълбоко чувство за вина. Така те несъзнателно повтарят ситуацията на своето детство.
По-горе подробно описах, как детето приема в себе си образа на майката и колко зависима е неговата нагласа към самото себе си от опита му с майката. Една овътрешностена враждебно-отхвърляща или свръх- изискваща майка не рядко е най-дълбоката причина за самоубийството като крайна резигнация. Тя се превръща в душевна инстанция за детето, чрез която то отхвърля себе си до степен на себеомраза и саморазрушаване. Неизбежната омраза към майката би отключила едно толкова тежко и непоносимо чувство за вина, че детето предпочита да насочи омразата към самото себе си. Това обвързване на омраза, чувство за вина, една интроецирана отхвърляща майка и себеомраза, е психодинамичното основание за тежки меланхолии. Срещащата се тук склонност към самоубийство всъщност е пренесената върху себе си тенденция за убийство и същевременно самонаказване за омразата към майката.
Стана ясно, че централния проблем на депресивните хора е неосъщественото „въртене около себе си“, недостатъчното развитие на биването субект, тъй като те могат да противопоставят на света само един толкова слаб Аз, всичко за тях се превръща в изискване; те виждат навсякъде само планини от изисквания, пред които в крайна сметка отчаяно резигнират. Поради същата Аз-слабост те не са в състояние да изпитват силни собствени импулси, желания и стремежи, нито пък зряло да отхвърлят свръхизискванията, или изобщо да ги разпознаят като такива; депресивните хора трудно могат да кажат „не“ заради страха от загуба и
