И сега още един пример за човек, чиято същност е формирана от ранно преживян отказ на любов.
Господин А. бил третото извънбрачно дете (всички от различни бащи), нежелано от самото начало и израснало с думите „да не беше изобщо се раждал!“. Веднъж по време на лечението той донесе една рисунка, на която се беше изобразил като ученик, с вързани отзад ръце, вървящ из една гора от забранителни табели, на които пише: „Тежко ти, ако….“; „Престани веднага“; „Чакай само да си дойдеш в къщи!“; „Къде пак си се размотавал?“; „Ако това се повтори още веднъж, тогава…“ и т.н. Той отрано останал с чувството, че няма право на живот, че в най-добрия случай може да бъде търпян и дори трябва да е благодарен за това. Майката живеела оскъдно и на момчето му се струвало, че всеки негов залък й се свиди. Той се научил да изглежда възможно най-малък и незабележим; той лежеше на терапевтичната кушетка с ръце, опънати по шевовете на панталоните, в началото едва се осмеляваше да се движи и така даваше израз на това, което се беше превърнало в негова втора природа: само да не бие на очи, по възможност да не бъде забелязан и никого да не дразни — тогава поне има шанс да не пречи и да не бъде пропъден. Такова изобщо било поведението му в живота: той нямал големи претенции за собствено пространство, бил свръхскромен и така и не се научил да има свои желания и планове. Винаги ощетяван, принуден да се отказва и без надежда в бъдещето, той отрано трябвало да печели пари, разнасяйки вестници, а всичко припечелено да дава вкъщи.
Той не потърсил друга професия, а станал продавач на вестници. Малките радости в неговия живот били горещият грог, който си позволявал, след като часове наред мръзнел на ветровито място, пурата вечер, и от време на време ходенето на кино. Той живеел съвсем самотен; страхувал се от жените — в тях винаги виждал суровата, изискваща и нелюбяща майка и имал чувството, че нищо добро не може да очаква от тях. Той не познавал баща си. Копнежът по една водеща бащина фигура обаче бил буден в него и когато един по-възрастен мъж му направил хомосексуално предложение, той веднага приел. Сега той постоянно се страхувал да не бъде разкрит и изпаднал в отношение на зависимост от приятеля си, което приело чертите на мазохистично крепостничество. Той позволявал всичко, бил готов на всичко, не на последно място и от страх да не загуби неговия интерес. Защото въпреки всички прекомерни изисквания и унижения, на които се подлагал във връзката, все пак за него тя била къс човешко внимание и му давала чувството, че означава нещо за някого и че има какво да предложи. Естествено понякога в него се надигала внезапна омраза, когато се усещал използван от другия и превърнат в обект. Но и тогава страхът от загуба бил по-силен: той се примирявал и дори опитвал с нови методи да предизвика интереса му към себе си; в тази садомазохистична връзка той се наслаждавал, в идентификацията с другия, на своята собствена садистична страна, както приятелят му — чрез него — на своята мазохистична. Той си имал едно хоби: тайно пишел комедия, на която възлагал големи надежди, но която все оставала незавършена — вероятно за негов късмет, защото тогава би рухнала и тази илюзия, която разкрасявала самотните му вечери с мечти за бъдеща слава.
Една жена на около четиридесет години се обърна към мен за психотерапевтично лечение. Ние проведохме предварителен разговор, след който тя ми написа следното писмо (по време на разговора аз между другото я попитах, какви са очакванията й от лечението):
Моето детство беше толкова ужасяващо, че сигурно щеше да стане истинска катастрофа, ако го бях възприемала с цялото си съзнание; затова, така да се каже, аз потънах в себе си. Надявам се Вие да пропъдите призраците, да ме изтеглите на брега и да ме научите как да разпределям времето си между нещата и хората, които ме заобикалят. Да тръгнете с мен на битка срещу приспивателните средства, никотина и алкохола и да ме научите да утвърждавам своята позиция в отношенията с другите хора, даже и когато сме на различни мнения, вместо да трупам дълбоко в себе си планини от афекти, които ми струват толкова усилия. Аз трябва да преодолявам големи съпротиви, които никога не се вземат насериозно, вероятно защото външно съм много приспособима. Аз все още нямам истинско отношение към работата и съм изключително инертна. Връзката с баща ми сигурно е била най-значимата за мене по време на детството ми. И въпреки това той остава скрит и не се появява в нито един от сънищата ми.
Зад това описание стои детство, които наистина може да бъде наречено трагично.
Бащата бил душевно болен и до смъртта му (по това време пациентката била на около 12 години) за него се грижел санитар, който живеел със семейството. Освен това бащата бил алкохолик и под влияние на алкохола изпадал в пристъпи на ярост и бяс, на които детето било свидетел. Майката била много лабилна и по време на втората си бременност (с три години по-малкия брат на пациентката) получила родилна психоза, от която за дълго й останали тежки натрапливи представи — че по жесток начин убива децата си, като пробива главите им с игла. Едно преживяване на пациентката като петгодишна, белязано от атмосферата в семейството: в разгара на един от своите пристъпи на ярост под влияние на алкохола бащата се втурнал в стаята, където тя била с майка си, стрелял с пистолет малко над главата й и отново побягнал навън. Майката искала да извика полиция или лекар, но детето казало: „Нека кажем на татко, той ще ни помогне.“
Тук границата на толерантност на детето очевидно била надхвърлена, така че то можело да овладее своя страх, само ако откъсне възприятията от чувствата си. Сега по-добре разбираме онзи пасаж от нейното писмо, в който се казва, че за нея със сигурност би било истинска катастрофа, ако бе възприемала с цялото си съзнание своето детство, разбираме също, защо бащата все още остава скрит в спомените й и не се появява в нито един сън. За нея би било непоносимо, ако съзнателно свърже преживяната заплаха и ужас с бащата — по този начин би попаднала изцяло във властта на своя страх и незащитеност. Тя сякаш прескача тази „подробност“ и спасява образа на един добър и закрилящ баща, като откъсва от него застрашаващата страна, сякаш друг мъж е бил този, който я е заплашил; обръщайки се за помощ към бащата, тя снема от него заплахата и така той може да остане в съзнанието й помагащият баща, от който толкова настоятелно се нуждае. Но колко ли много страх и отчаяние са необходими, та едно дете да може, да трябва по този начин да преработи случилото се! Естествено, тази сцена е само едно особено травмиращо и мъчително преживяване; можем да си представим колко незащитена, изпълнена със страх и отчаяние е била като цяло реалността на нейното детство. Къде би могла да се скрие, къде би намерила истинско убежище? Оттогава между другото й останал — наред със споменатата пристрастеност към лекарства, никотин и алкохол — този начин на живот, напомнящ състояние на сън: тя всъщност никога не е пребивавала изцяло в действителността; като защита от очаквани, винаги възможни опасности и заплахи, тя не виждала нещата в ясни и точни очертания, оттеглила от света своите чувства, за да не бъде още веднъж толкова травмиращо наранена, а нейните пристрастености в крайна сметка били израз на едно отдръпване-от-действителността, най-добре в неродеността. Така можем да разберем и нейното желание — с отворени очи и със сключени около коленете ръце да потъне в едно езеро, гледаща през водата небето, — което я изпълвало с чувство на дълбоко щастие. Тя се спасила в един живот, подобен на този на лунатика, за да може изобщо да преживее реалността, някъде между депресията и психозата, които трябвало да я предпазят от нови, непоносими сблъсъци с действителността.
Един 32-годишен дипломат дойде на терапия заради продължителна импотентност. След като му обърнах внимание на факта, че смущенията в потентността (при него не бе на лице органична причина) могат да бъдат не само негов личен проблем, а да имат отношение и към партньора, той разказа следната история: Когато вечер се връщал от работа, той къпел, повивал и хранел шестмесечния си син, докато жена му с цигара в ръка лежала на дивана и четяла. Той бил средният от трима братя: най-големият бил активно и агресивно момче, диво и трудно за укротяване, и затова отхвърлено от майката. С детския си инстинкт пациентът усещал какъв син тя искала да има: послушен и готов на всичко заради нея. Той се отказал от момчешкото и мъжкото, вместо това помагал на майката в кухнята, бил спретнат и подреден; така станал неин любимец и изместил най-големия брат от сърцето й, но за сметка на своята мъжественост. Това поведение той пренесъл и в брака — тук също бил по-скоро послушният син, отколкото съпругът, продължавал да изпълнява научената роля, поставял си свръхизисквания и позволявал на жена си да му поставя такива, без да може да изрази яда си от това — от страх да не загуби любовта й, както по-рано тази на майката, ако й се опълчи. Така и не се научил на свой ред да изисква нещо или да казва „Не“. Неговият симптом се оказал решението на всички конфликти: той отмъщавал и наказвал жена си, като не можел вече да я задоволява — без да изпитва чувство за вина, защото това бил един „телесен симптом“, който не зависел от него; в същото време той наказвал и себе си за своята подмолна агресия към жена си — всичко това, разбира се, несъзнателно. Осъзнаването на тази връзка доведе до пробив: една вечер, за пръв път в живота си, той се напил и изпушил първата си пура (майката не обичала да се пуши или пие и
