импулси, грижи, афекти и страхове; те сякаш вече изобщо не съществували в нея. За сметка на това тя развивала симптоми: силен косопад, проблеми със зъбите, белене на кожата по цялото тяло, както и нещо много досадно и измъчващо я: когато била с други хора, стомахът й силно къркорел, което тя тълкувала като несъзнателен протест срещу напрягащи ситуации, спрямо които, според нея, тя не можела да се отбранява. Този симптом може да бъде разгледан като предшественик на стомашните болки, появили се по-късно в описания случай с колежката.
Така тя се превърнала в човек, който „функционира“ отлично, когато му се постави определено изискване; изпълнявала съвестно и образцово възложените й задачи, загърбвайки своята собствена личност. Но тя изпадала в затруднение и ставала безпомощна, когато трябвало да се наложи или да изиска нещо от другите — тогава я връхлитали неопределени страхове и тя предпочитала сама да свърши работата, от което нейните колеги естествено се възползвали.
Подобни изглеждат основанията на някои неделни неврози и неврози на свободното време. Непривичната свобода плаши, защото позволява да изплуват тайни, изтласкани желания, преживявани като забранени, за чието сбъдване всекидневието предлага по-малко възможности, защото в него задълженията освобождават човека от страха да бъде самия себе си.
Един пример за невъзможността да кажеш „не“: Една пациентка, млада американка, живеела под наем при едно семейство в следвоенна Германия, където учела балет. Когато се връщала в къщи след репетиции и искала да се промъкне незабелязано в стаята си, хазяйката често я издебвала и я замъквала да „си побъбрят“ в кухнята. Въпреки че била изморена и искала да си почине преди вечерното представление, тя не можела да откаже. И тъй като след войната положението в Германия било зле, тя „трябвало“ да кани на кафе — което тогава все още било рядкост — цялото семейство: домакинята, вече възрастната дъщеря, сина и снахата, която не била добре приета в семейството и си отмъщавала за това с арогантни изказвания. Дъщерята се прехласвала с неприкрита завист по хубавите рокли на пациентката, докато тя не й подарила една от тях, която все още с удоволствие обличала. Синът кокетничел с нея и въпреки че била безразлична към него, тя „трябвало“ от време на време да му отвръща с поглед, за да не го разочарова, и накрая „трябвало“ да включва в разговора и снахата, за да смекчи явните вътрешносемейни напрежения. След почти два часа загубено време тя най-сетне, изтощена, се прибирала в стаята си и започвала лакомо да се тъпче с храна — тя дойде на терапия именно заради тази си ненаситност, която стигала до крадене на сладки неща от шкафчетата на нейните колежки.
В жизнената история на депресивните хора постоянно се срещат влияния на околните, които затрудняват или препятстват превръщането на детето в автономен Аз. Тя също била единственото дете от един нещастен брак и отрано трябвало да се учи да застава на заден план, да разбира проблемите на родителите, преди да е успяла да открие и разгърне своята собствена същност.
Сега един пример за разглезваща среда:
Господин С. също бил единственото дете от един средно добър брак. Майката, която почти нямала собствени интереси, не била нещастна в брака, но по един необясним и за нея начин неудовлетворена. Когато след няколко години се родило детето, тя се втурнала към тази задача с цялата енергия на своите неосъществени желания и то се превърнало в съдържание на живота й. Тя пазела детето като зениците на очите си, била свръхзагрижена и се опитвала да го държи настрана от всичко, което й изглеждало сурово, твърдо и опасно. А тя смятала за опасно какво ли не! И при най-лекия полъх на вятъра тя вече виждала момчето с белодробно възпаление, навличала го така, че приятелите му се смеели (нещо, за което такива майки обикновено не проявяват разбиране). Ако детето играело в пясъка, той бил пълен според нея с коварни бактерии. Каране на колело? Колко лесно човек може да падне, да си счупи нещо или да бъде блъснат! Излети с класа или с приятели? Какво ли не би могло да се случи, като се започне от пренощуването на открито, без добрата, питателна и здравословна майчина храна, и се стигне до възможни прелъстявания и хомосексуални атаки! Тя къпела сина си дори когато той навлязъл в пубертета, търкала му гърба, носела му закуската в леглото — накратко, той живеел в царството на безделниците, но с цената на това, че нямал право на собствена воля и възможност да израсне и в мъжкия свят.
Когато веднъж в пубертета той се осмелил да се разбунтува и искал пряко волята на майката да предприеме с приятели дълго пътуване с колела, тя застанала с разперени ръце пред вратата на мазето, където било заключено колелото, и извикала с драматичен патос: „Само през трупа ми!“ Синът се примирил и бил възнаграден с любимото си ядене и купища майчина нежност. Когато излязъл от пубертета, майката непрекъснато го предупреждавала да внимава с момичетата. Редували се горе-долу следните версии: „Те се интересуват само от парите ти“, „Не се хващай на въдицата им, те искат да се оженят, за да бъдат осигурени; та те знаят, че ти ще наследиш всичко и мислят само за твоето богатство“ и т.н. Естествено нито едно момиче, от което той се интересувал, не издържало на критичния поглед на майката. Тя намирала кусури на всички; някои не били „от добри семейства“, други били облечени твърде еротично и предизвикателно и затова изобщо не влизали в сметката; трети не се отнасяли към нея с достатъчно респект, и накрая „Ти си прекалено добър за нея“. По този начин тя омаловажавала пред него всички момичета и понеже той бил свикнал да гледа света през очите на майка си, обикновено скоро признавал, че тя всъщност има право; в същото време рационализирал страха си, че няма да успее да спечели сърцето на никое момиче. За негово нещастие бащата починал, когато господин С. бил на 15 години. С това съдбата му била предрешена. Сега майката имала само него и той не можел да я остави сама, което тя му давала да разбере под различни, но безпрекословни форми. Той се чувствал виновен, когато вечер се прибирал късно — майката толкова много се притеснявала! Всички уикенди и ваканции той прекарвал с нея. Когато започнал следването си в един съседен град, имало сърцераздирателно прощаване, сякаш заминавал за друг континент или се сбогували за цял живот — при това имали уговорката, че той всеки уикенд ще се връща вкъщи. Майката знаела всичко за него; не че той толкова искал да споделя с нея, но тя винаги измъквала и най-малките подробности, докато накрая не му станало навик сам да й разказва. Тя се гордеела, че може да каже: „Моят син няма никакви тайни от мен.“ Той самият така бил свикнал с тази липса на дистанция, че даже не намирал за неуместно тя да отваря и чете писмата му. Когато външни или вътрешни обстоятелства „заплашвали“ тази общност, майката се разболявала в подходящия момент и по този начин още по-здраво връзвала сина за себе си. Така той растял като вечния син. Малкото си неуспешни опити да скъса пъпната връв той преживявал с подхранвано от майката чувство за вина и скоро напълно се отказал от тях. Той оставал навсякъде в живота „добрият син“, пълен наивник, сърдечен и услужлив, но малко безцветен и сякаш безполов. Към жените изпитвал нарастващ страх и се държал с тях непохватно и срамежливо. И откъде би могъл да знае как да спечели една жена, след като познавал единствено поведението на добрия син; затова той най-добре се разбирал с по-възрастни, майчински настроени жени — това поне можел, като жени те не му се стрували толкова застрашаващи, а и те самите били възхитени от възпитания и внимателен млад мъж. Но ако жена на неговите години проявяла интерес към него и потърсела запознанство, той се окопавал зад майчините предупреждения, които своевременно зазвучавали у него: „Тя го прави само заради парите ми.“ Така празнотата в живота му и все по-мъчително преживяваната неспособност да завързва приятелства с мъже, камо ли с жени, повторно го тласкала към майката, която за негова сметка оставала учудващо млада в този задоволяващ я „брак“ със сина- любовник.
От друга страна, разглезен от майката, той бил страшно претенциозен — нещо, което не съзнавал, защото за него то било обичайно и саморазбираемо. След като се дипломирал, приятели на бащата му предложили място като представител на известна фирма. Заради надценяването от страна на майката, а сигурно и като компенсация за своите слабости, той се смятал за нещо особено, което другите би трябвало да признаят, дори без никакви доказателства. Той бил чувствителен към критика и дразнел началниците си с арогантно поведение. С присъщата си учтивост обаче той бързо печелел клиенти, макар да не владеел „материята“ превъзходно. Той имал навика да отлага някои неща, ей-така между другото да си освободи някой следобед (когато работел извън фирмата това било възможно), да се заседи на кафе, да поплува или да отиде на кино. Естествено по този начин не напредвал толкова бързо, колкото си представял; според него обаче другите не забелязвали и не оценявали по достойнство неговите способности. По време на едно служебно пътуване, под влияние на алкохола, той бил прелъстен от едно момиче; след този, а и няколко последвали опита, той останал със съмнението, че е импотентен. Това беше поводът да се подложи на психотерапевтично лечение — противно на волята на майката, което за него означаваше твърде много и като прогноза беше хубав знак.
