При основните импулси ние постоянно се натъкваме на феномена, че неживеният и потискан импулс се констелира наново в резултат на външни или вътрешни обстоятелства. Човек попада на ситуация или партньор, които се превръщат в неразрешим конфликт, ако не прояви смелостта да бъде субект, или достига своята граница на толерантност и така бива заставен да изпробва други модели на поведение. В такива случаи може да се стигне до пробиви на потиснатото, които в следствие на дългото заприщване стават разрушителни. По този начин всички неинтегрирани в нашата личност части на душата могат сякаш да станат самостоятелни и да намерят израз в архаични форми, каквато бе ситуацията на младата жена с импулса за крадене и лакома ненаситност.
Депресивната структура на личността също градира от хора с депресивни изблици, които все още наричаме здрави, през по-леки до тежките и най-тежки депресивни личности; ние можем да скицираме тази градираща линия по следния начин: съзерцание, пасивна вглъбеност — тиха интровертност,
— скромност, стеснителност — задръжки в поставянето на изисквания и в себеналагането, — удобство, рецептивна пасивност
— пасивно поведение на очакване (безделнически очаквания от живота), — безнадеждност — депресия — меланхолия. Не рядко в края на тази линия стоят самоубийството, пълната апатия и равнодушие или бягството в някаква пристрастеност, която обаче само временно засилва Аз-а и снема депресията. Маниакално-депресивната душевна болест — характерно е, че тук говорим за душевна болест (Gemiitskrankheit), a не както при шизоидния, за психическа (Geisteskranheit), което насочва към различния генезис на двете заболявания — често отразява, в редуването на фазите на маниакална приповдигнатост и на депресивна сломеност („ликуване до небето — опечаленост до смърт“), особено пластично биографичните основания. В маниакалната фаза за известно време отпадат всякакъв род задръжки и поведение на отказ, болният е прекалено възторжен, разточителен, купува в огромни количества, прави дългове и е изпълнен с оптимизъм — до появата на депресивната фаза, в която всичко това отстъпва назад и той изпада в себеобвинения, липса на смелост, резигнация и апатия. Ако към живота изобщо по принцип принадлежи едно ритмично редуване на приповдигнатост и съкрушеност, то в жизнената история на тези болни обикновено се среща особено рязка смяна на изпълнени с надежда проблясъци и безнадеждно отчаяние, докато в меланхолията съществува само безнадеждността.
Депресивните хора често са религиозни; в религията най-силно ги привлича идеята за спасението, спасението от страданието и опростяването на вината. Те копнеят по мистичното преживяване на всеобщата свързаност и единство, което се надяват да открият по медитативен път. Освен към християнската религия, в която им допада мисълта за смирението и пречистващото страдание, те имат отношение към будизма и неговото отричане от света. Всички форми на вяра, които целят самоозабравата и освобождаването от Аз-а, ги привличат. Тези, които не са могли да оформят пълноценно живота си тук, вярват по детски в едно по-добро отвъдно и в представата, че унижавалите се и унижаваните тук ще бъдат там възвисени. С нарастването на скептицизма по отношение на една такава изравняваща справедливост в отвъдното, все по-малко хора се обръщат към професии, които изискват големи саможертви и ограничения. Вероятно депресивните най-трудно понасят разклащането на вярата, което разкритията на модерните природни науки могат да предизвикат у тях. Тяхната вяра придава смисъл на живота им и ги води. Обикновено науките, които едностранчиво подчертават рационалното, измеримото и доказуемото, обезценяват вярата, опитват се да „обяснят“ религиозните чувства с едно примитивно неметафизично психологизиране или ги обявяват за наивност и чиста фантазия. Депресивният често не си дава сметка, че тези науки могат да обхванат със своите количествено-каузални методи само един ограничен, частичен аспект на живота и на света — мъртвия аспект на природата — и че една наука, която се стреми преди всичко да придобие власт над природата, рано или късно ще се оплете в собствените си мрежи — за което вече се забелязват признаци.
Но, от друга страна, депресивните са склонни да предоставят прекалено много в ръцете на бога и на дявола. Ние носим рая и ада в самите себе си, както и отговорността за това; така както трябва да се научим да разпознаваме злото в нас, да го приемаме и да се борим с него, а не да го проектираме върху дявола или друг враждебен образ, така би трябвало да търсим и да се опитваме да осъществяваме и доброто, божественото начало в нас, заради него самото и нас самите, а не заради някакво възнаграждение в отвъдното. Депресивните лесно виждат в твърде много неща „божия воля“ и промисъл, и така могат да избягат от собствената отговорност в криворазбрано смирение. В случай на заболяване те понякога стигат до религиозна мания, до идентификация с Христос и други подобни явления.
Здравият човек със склонност към депресия е в състояние да изпитва дълбока и искрена религиозност, която нерядко прави възможни мистични преживявания. Той гледа на смъртта най-вече като на спасение и при него най-често се среща смирението пред нея. Това „нека бъде волята ти“ може да доведе до отдаденост на съдбата, което свидетелства за голяма сила. Депресивният често приема съдбата си, в най- зрялата си форма това е приемане в смисъла на amor fati; той е склонен да гледа на ударите на съдбата като на нещо изключително свързано със собствена вина, готов е на изкупление и може лесно да се превърне в жертва, на онези, които знаят как да се възползват от това.
В сферата на етиката той често възприема твърде буквално повели и забрани, това обстоятелство го обременява и засилва готовността му да изпитва вина. Отричането, отказът, жертвата и аскезата са свойствени на природата му, но могат да се превърнат в средство за бягство от света и от стълкновенията с него. Както винаги, нашият живот и тук се разиграва върху „острието на бръснача“ и крачката от истинно към неистинно е много малка. Като родители и възпитатели хората с депресивна нагласа са контактни, полагат усилия да се вчувстват в детето и да го разбират. Опасността за тях се крие в това, да не би заради житейска страхливост и страх от загуба да обвържат твърде много детето към себе си; те са свърхзагрижени и по-трудно могат да оставят свободно пространство за адекватното на възрастта му развитие, често не спазват необходимата дистанция спрямо него. Трудно им се отдава да са последователни, а когато е необходимо и твърди; щадят детето по погрешен начин, не обичат да го подлагат на изпитания, защото не искат да загубят любовта му. При тях най-ясно се вижда проблематичността на всяка прекалено близка връзка. Майките, които са имали сурово детство, често споделят нагласата: „детето ми трябва да живее по-добре“, заради която лесно прекаляват с добрите дела.
В професионално отношение депресивните клонят най-вече към подпомагащи, обслужващи, сякаш майчинско-обгрижващи дейности, в които те, такива каквито са, способни на жертви, търпеливи и вчувстващи се, могат да разгърнат своите най-добри възможности. Прилягат им социални и подпомагащи, лекарски и психотерапевтични, обществено полезни дейности. Те могат да „чакат“ (warten) в хубавия двоен смисъл на думата — първо като проявявам търпение, а след това като отглеждам, обгрижвам, което значение думата също носи. Като лекари, духовници и педагози те са онези хора, които избират професията си не толкова заради престиж или финансови съображения, а по призвание; за тях професията рядко е само средство за печелене на пари. Отдават им се всякакъв род сякаш майчински дейности — градинарство, лесничейство, хотелиерство, хранително-вкусова промишленост и др.
Сънищата на депресивните хора — доколкото те изразяват специфичното за тяхната структура — особено често засягат темата хранене, обикновено свързана с разочарования и резигнация, които поясняват проблема за непосмяването да вземеш. В съня си те стигат до една препълнена трапеза — но на нея няма място за тях, или прибори, или всичко вече е изядено, — ситуации, които можем да определим като Танталови. Задръжките на депресивния да посегне към нещо намират израз и в обстоятелството, че сънят започва с едно желание, с един импулс, чийто път бива препречен от множество трудности, така че сънуващият дори в съня си не може да стигне до своята цел и трябва да се откаже. Този, който няма право да посяга, се надява, че желанията му ще се сбъднат от само себе си — в това се крият причините за онези сънища, в които човек получава на тепсия всичко, каквото си пожелае; така той бива конфронтирай със своите пасивни претенции и с нагласата си за удобство. Или пък той сънува пирати, крадци и престъпници, които го преследват — с това на дневна светлина излизат собствените му изтласкани тенденции за обир и кражба, като изкривена форма на неговата неспособност да си вземе. Сънищата на депресивния отразяват и една тема, която е съществено важна за възникването на неговата депресия — да си поставяш свръхизисквания или да позволяваш на другите да ти поставят такива. Един пример: „Аз изкачвам с баща ми един планински връх; пътят е много стръмен, аз нося раницата, освен това връхната му дреха и един пакет с негови неща.“
Здравият човек с депресивна нагласа се характеризира със способност за вчувстване и готовност да се
