вниманието предимно към наследствените фактори. Как обаче изглеждат влиянията на околния свят, които водят до надценяване на потребността от сигурност и трайност, от една страна, и страха от преходност и изменения, от друга?
За да разберем това, трябва да разгледаме по-отблизо фазата на развитие, която следва двете, описани по-рано. Тя обхваща времето от втората до четвъртата година, когато детето за пръв път се сблъсква с повелите и забраните на своето обкръжение. По този начин то отпада от краткия райски период на „невинното“ най-ранно детство, в който все още нищо не се е изисквало от него, нищо не е било забранено и всичките му потребности са били задоволявани без усилия от негова страна. Сега то за пръв път изпада в конфликт с обкръжението си, в конфликта между своите собствени желания и импулси, своята воля и волята и изискванията на неговите възпитатели. Детето вече е навлязло във възрастта, в която могат да му се поставят изисквания; то обаче вече е развило дотолкова Аз, дотолкова собствено биване, напор за движение и изразни възможности, че сега от своя страна иска да тръгне към света и да предприеме нещо, за разлика от предишните фази, когато всичко все още е трябвало да му бъде поднасяно. То все повече може да изразява — също и езиково — своите желания и афекти; то овладява пространството и изпробва силите си, опитва се въпреки съпротивите да наложи своята воля.
След времето на пълната зависимост от майката детето преживява сега една фаза на отделяне с нарастваща склонност към самостоятелност — това е времето, когато то за пръв път казва „Аз“ като израз на разпознатата, преживяна различеност от майката, от онази симбиоза с нея, в която Аз и Ти все още не са били отделени в неговото преживяване. Заедно с овладяването на способността да борави с тялото си, в този период неговата моторика, неговият напорист дух, неговото желание за експанзия и своеволие все повече се насочват към заобикалящия свят. По този начин то се запознава не само със съпротивата на „материята“ в сблъсъка си с нея, но и с реакциите на околните спрямо поведението му. Така то узнава както своите възможности и своята сила, така и техните граници. Тук то придобива между другото — но от много съществено значение за тази фаза на развитие — за пръв път ориентацията за позволено и непозволено, предформите на категориите добро и зло. Всяко дете трябва да намери своето индивидуално решение някъде в полето между своеволие и послушание, между това да се наложи и да се приспособи. Резултатът от този опит винаги зависи от заложбите на детето и от околния свят, с който те се сблъскват.
Възпитаването в хигиена предлага първите важни — и вече очертаващи определени начини на поведение — възможности за преживяване на неговото своеволие или послушание. Тук може да бъде положена основата както за едно здравословно самоопределяне на детето, така и за твърдоглаво поведение или отстъпчива податливост, в зависимост от проявеното отношение към него: дали му е било предоставено достатъчно време, за да извърши постепенно тази крачка; дали чрез форсирана дресура е било констелирано твърдоглавието му, или в крайна сметка отрано насила и с наказания е било пречупено своеволието му. Но непрекъснатото нарастване на способностите на детето и неговата потребност и желание да предприеме нещо със света и предметите в него водят до възникване на все повече ситуации, в които то може да се сблъска със света, да пречи и да се преживява като „лошо“ и „непослушно“ заради реакциите на околните. Някъде в периода между втората и четвъртата година още в зародиш се предопределя съдбата на неговите експанзивно-моторни и агресивни инстинкти, както и формите на неговото своеволие; усвоените тук начини на преработване се превръщат в модели на поведение за разгръщане на неговата личност.
От решаваща важност е кога и как детето влиза в съприкосновение с тези първи повели и забрани. Едва преживяването на първите наченки на биването-добър-или-лош прави възможно едно „грехопадение“. За пръв път детето чува „ти трябва“ или „ти не бива“ или „сега ти не бива“ и т.н. и се преживява като добро в послушанието и като лошо в упорството. Ако то бъде конфронтирано твърде рано или твърде късно с тези изисквания; ако те бъдат прилагани прекалено закостеняло и принципно, или пък прекалено свободно и непоследователно; ако твърдоглавие и непослушание бъдат пречупени в зародиш, или чрез любящо водене пренасочени в доброволни прояви — всичко това създава онези ранни отпечатъци, които същностно предоформят най-вече отношението на детето към неговата собствена воля и спонтанност. По този начин тук се полагат основите на това, дали един човек по-късно ще притежава нормално самочувствие, собствена воля и доблест, дали твърдоглаво ще въстава срещу авторитети, или пък послушно ще се приспособява и така ще придобие наченките на една бъдеща натраплива структура на личността.
Именно опитът от първите сблъсъци на желанията на детето с трябването, с разрешеното и забраненото, предопределя свободата или несвободата на неговите волеви импулси, строгостта или мекотата на неговото морално съзнание, на неговия „Свръх-Аз“ — така психоанализата нарича тази придобита по време на детството инстанция, тази обусловена от околните част на разпростиращата се върху всичко съвест, — както и степента на неговата естествена спонтанност или задръжки заради надценяване на самоконтрола. Детето отново поема вътре в себе си реакциите на околните спрямо неговото поведение, но сега като съдия, който застъпва изначално положените отвън повели и забрани в него и така продължава наученото и отпечаталото се.
Жизнената история на натрапливите редовно ни изправя пред обстоятелството, че в детството им преждевременно и прекалено грубо са били задушавани, задържани, наказвани или потискани техните жизнени, агресивни, афективни, желаещите да оформят и променят импулси, както често и всяка спонтанност, всяка проява на здравословно своеволие. И то тъкмо в тази фаза на развитие, в която е необходимо разгръщането на възрастово назрели и предстоящи за усвояване способности и начини на поведение, които трябва да доведат до по-голяма самостоятелност и независимост. Както можем да видим навсякъде в сферата на живото — нека си припомним резултатите от изследванията върху поведението, — първите впечатления и опити оказват формиращо въздействие, особено когато се отнасят към нещо ново за изучаване, към назрели стъпки в развитието; тъкмо тогава те лесно придобиват съдбовно значение и формират в зародиш категориалните начини на поведение в областта на усвояване на новото.
Започва се например оттам, че всичко в обкръжението на детето трябва да се случва или прави винаги само по един определен начин, така че то преживява отклоненията от тази норма като опасни или като своето биване-лошо. То асоциира и свързва реакциите на околните спрямо неговото „неправилно поведение“: укор, предупреждение, заплаха, лишаване от любов и наказания със своите очевидно нежелани от околния свят импулси. Опитът му показва, че майката го гледа с укор и упрек или го наказва, когато е шумно, събори или счупи нещо. С честите повторения на този опит детето става по-предпазливо, по- колебливо, по-контролирано, може би дори вече несигурно и затормозено; при силни страхове, с появата на импулс в опасната посока, постепенно се създава рефлекс, който веднага го спира и потиска.
Тук по-добре можем да разберем споменатата в началото зависимост между околния свят и конституционалната предразположеност в развитието на натрапливи личностни структури: жизнените, импулсивните, моторно-виталните, агресивно-експанзивните деца естествено по-често биват порицавани; спирани и по-строго обуздавани, отколкото спокойните деца; ако родителите не се задоволят с порицанието и стигнат до заплахи за лишаване от любов или наказания, последствията съответно ще бъдат по- тежки.
Несъобразените с възрастта изисквания могат да се изразяват в много неща: детето отрано трябва да бъде чисто, да седи и да се храни „прилично“ на масата, да не разваля нищо, да не проявява никакъв — дори и основателен — афект. Един от най-гротескните примери в това отношение: В едно семейство децата трябвало да стискат монети под мишниците, за да не се разпростират нашироко по време на хранене и да се научат на „добри маниери“ — монетите не трябвало да падат. Разбира се, едно добре функциониращо, дресирано дете е по-удобно за родителите, а за останалите то е образец, живо доказателство за добрите възпитателни методи на родителите, с което човек няма от какво да се срамува. Прибавим ли към това условията в големите градове, където по правило жилищата се превръщат в истински затвор за детето и за него няма достатъчно пространство, ще видим, че то буквално не знае къде да дене своите витални потребности. Ако прекалено рано се научи да внимава и да се владее, това не само става за сметка на неговата естествена непринуденост и спонтанност, но и води до надценяване на страха от наказания и готовност да се изпитва вина.
В тази фаза обикновено много трудно се преработва раждането на братя или сестри, тъй като Каин- Авеловата проблематика се констелира най-отчетливо в една възраст, в която детето вече е развило своеволие и агресивност и съзнателно възприема идващите след него братя и сестри като съперници. Ако родителите не проявят разбиране в това отношение и не го улеснят, може да се стигне до обременяващи
