детето ситуации, в които то трябва да изпитва вина заради своите враждебни чувства и агресии спрямо братята и сестрите — обстоятелство, което отрано предизвиква едно натрапливо предпазване.
Единственото дете на майка, която била особено чувствителна и раздразнителна заради пристъпите си на мигрена, трябвало всеки път, когато се прибира от игра в градината или на улицата, да си събува обувките пред входната врата, за да не вдига шум и да не цапа. Когато си играело вкъщи и имало желание да покаже нещо на майка си, то се втурвало в нейната стая и без да иска разбърквало ресните на килима; последното се оказвало най-важно — майката с въздишка го укорявала, че никога не внимава; тя вземала гребен и отново сресвала ресните на килима много „акуратно“ (това била любимата й дума), без да обръща никакво внимание на потребността, която карала детето да дойде при нея. Или пък то непрекъснато слушало: „Не ми пречи точно сега; нали виждаш, че ме боли глава; че чета; че съм заета; че нямам време.“ Лесно бихме могли да си представим последствията от подобен продължителен опит.
Всичко това може да започне и много по-рано; следващият откъс от дневника на една майка се отнася за нейното първо дете (първите деца обикновено са подложени най-силно на подобни „мероприятия“, защото човек иска да направи всичко правилно, а и толкова много неща е прочел); бележките се отнасят за първата година от живота на детето:
Аз още от третия месец започнах да те уча да свикваш с гърнето — ти трябваше колкото се може по- рано да бъдеш чист. Ти беше едно неспокойно и жизнено дете; когато не стоеше мирен при хранене, трябваше порядъчно да те потупвам отзад, докато се научиш да бъдеш кротък — по-късно беше достатъчен само един мой заплашителен поглед и ти ставаше послушен. Още от самото начало гледах да не налагаш ината си, както бях прочела в една книга: той трябва да бъде прекършен още в зародиш. И ако ревеше, когато излизах от стаята, ти удрях няколко здрави шамара отзад; тогава ти се разреваваше още повече, но аз те оставях сам, докато се изморяваше да плачеш — беше ясно, че ти само искаш да ме ядосаш. По-късно стана добричък; вече нямаше такива борби за власт и хората се учудваха, че си толкова послушно дете и можеш да бъдеш командван само с поглед. Понякога трябваше сама да се насилвам, за да съм толкова твърда — но нали виждах, че така бе най-добре за теб и си казвах, че по-късно ще разбереш, че съм ти мислила само най-доброто и че от любов съм била толкова строга с теб. По това време баща ти беше на война и аз сама носех цялата отговорност за тебе; когато той се завърне, трябваше да намери едно добре възпитано дете.
Откъсът е достатъчен, за да покаже, че едно такова дете трябва отрано да се научи да възпира своите импулси „на мига“, да ги задушава, за да не бъде отблъснато или да не пречи. С времето това се ошлайфва и се превръща във „втора природа“, в рефлекси, които в крайна сметка се автоматизират. По-късно човек вмъква между всеки импулс и неговото осъществяване едно задържане-в-себе-си, сякаш един процеп, едно прекъсване, защото първо трябва да размисли, дали може да рискува да последва импулса, или е по-добре да се откаже от него. Прекъсването и размисълът дотолкова отслабват импулса, че той вече не може да си проправи път; или той сякаш остава заклещен в съмнението, дали бива или не бива; това съмнение може да се разрасне до такава степен, че да добие самостоятелност в една натраплива необходимост-да-се- съмняваш, която се включва при всеки изглеждащ опасен импулс и сякаш го анулира.
След казаното дотук става ясно, защо съмнението във всички възможни варианти играе голяма роля в живота на натрапливите хора. То е защита от опасната спонтанност, от това, да се оставиш да бъдеш завладян от нещо, за което би могъл да съжаляваш. Така съмнението може все повече да се абсолютизира, да се превърне в самоцел и с това в заместител на живото действане. Всички тези съмнения в крайна сметка биографично се свеждат до прасъмнението: разрешено ли е да съм самия себе си и да правя каквото искам или трябва да се подчинявам и отказвам от импулсите си — трябва ли, следователно, да съм „добър“ или ми е разрешено да съм и „лош“, съответно, е ли това, което искам да направя, добро или лошо? Едно такова съмнение тласка натрапливите хора към характерната за тях склонност към бавене, колебаене, нерешителност и отлагане. Те сякаш непрекъснато изпадат в ситуацията на онова магаре, което умирало от глад между две купи сено, защото не можело да реши, с коя да започне; за натрапливите смелостта за действие и страхът от наказание са двете купи сено, между които те не могат да се решат. При тях вземането на решение се затруднява от конфликта между изначалната склонност и вменения страх да следват тази склонност. Като цяло бихме могли да кажем, че силата на техните натрапливости зависи от установеното още в детството отношение между нагонния импулс и страха от наказание.
Съмняващото се колебание и протакане, мъчителното да-не-можеш-да-се-решиш стават още по- разбираеми, когато имаме предвид, че за тези хора веднъж вече взетите решения носят нещо окончателно, нещо невъзвратимо; те трябва да са „абсолютно“ правилни, защото иначе ги чака наказание. По този начин и най-маловажните решения стават проблем — та нали винаги трябва да намират правилното решение, иначе в тях се настанява страхът.
Колкото по-натраплив е човек, толкова повече натрапливите съмнения заемат мястото на смисленото действане; те могат да достигнат до манията да се съмняваш и да се превърнат в своего рода рефлекс, който вече ни принуждава да отговаряме на всяка мисъл с противоположната. Все по-бързото редуване на импулс и противоимпулс довежда в крайна сметка до почти едновременната поява на двата: първоначално паузата — процепът между импулс и противоимпулс — е сравнително дълга; след това тя става все по- кратка, сякаш преминава в едно светкавично редуване да-не-да-не, което, преведено на езика на тялото, може да се изрази в треперене или заекване, в зависимост от това дали става дума за желанието-да- направиш-нещо и непозволеността, или за желани-ето-да-изкажеш-нещо и непозволеността. В крайна сметка двата противоположни импулса могат практически да съвпаднат във времето и изцяло да се парализират в тотално блокиране и кататонна вкамененост: ако човек иска едновременно да говори и да не говори, да посегне и да се въздържи, това задължително води до пълно парализиране. В края на тази линия възбудите и импулсите престават изобщо да бъдат възприемани, те вече не постъпват в съзнанието, защото отбраната се е включила под формата на рефлекс и е задушила импулса още във възникването.
Следователно натрапливият човек твърде рано в своето детство се е сблъскал с опита, че в света много неща се правят само по един точно определен начин, и че много от нещата, които той с удоволствие би правил, са забранени. Така у него възниква представата, че несъмнено винаги съществува нещо като абсолютно правилното, от която се ражда неговото влечение към перфекционизма. Натрапливият издига този перфекционизъм в принцип; той иска да постави условия на целия живот, да определи какъв той би трябвало да бъде според него, „защото“ — както Моргенщерн оставя своя Палмщрьом да каже — „не може да съществува нищо, което не бива да съществува“.
Но и едно дете, което расте в хаотична среда, може да развие натрапливи черти, тук обаче реактивно и компенсаторно: то не среща в заобикалящия го свят никакви възможности за ориентация, никаква опора, живее сред свобода, която го плаши, тъй като в нея се съдържат всички възможности за произвол. И понеже не намира опора навън, то търси вътрешна такава. То ще се опита, изхождайки от себе си, да си изгради порядки и твърди принципи, към които може да се придържа и които му дават сигурност. Те приемат натрапливи форми, защото постоянно биват застрашавани от обкръжението му и то е принудено още по- неотклонно да ги следва.
Примери за натрапливия тип поведение
Как се поставя началото на създаване на натрашгави симптоми върху основата на една вече съществуваща, но все още небиеща на очи натраплива структура на личността, може да ни покаже следният пример:
Един млад мъж, възпитан в добрите стари традиции, изпращал вечерта след заключителния бал своята партньорка по танци до вкъщи. Момичето много му харесвало и по пътя в него се породило желанието да я прегърне и целуне. Той толкова се ужасил от дръзката си фантазия, и същевременно изплашил да не се държи непохватно и да не бъде отблъснат от нея, че започнал да брои дърветата по улицата. Това отклонявало вниманието му от неговите опасни импулси към нещо неутрално. Веднъж прокарало си път, то така се настанило в него, че в ситуации, в които изпитвал чувство на страх или вина заради „срамните“ си желания, той натрапливо започвал да брои нещо, което в този момент се изпречвало на пътя му. По този начин той се спасявал от рисковани за него ситуации, от решения и активно действане в това натрапливо броене, което продължавало дотогава, докато траело изкушението. Той не виждал връзката между двете, само страдал от тази необяснима за него натрапливост, която го преследвала и която той възприемал като
