вестника по Източното крайбрежие. В „Трентън реджистър нюз“ беше поместена изпратена от някакъв турист снимка, на която се виждаше как слизам от автобуса. Приличах на избягал от лудницата. Мечът беше излязъл размазан, но си личеше, че държа нещо лъскаво в ръката си, подобно на бейзболна бухалка или стик. Текстът под снимката гласеше:
Дванайсетгодишният Пърси Джаксън, издирван за разпит в Лонг Айлънд във връзка с изчезването на майка му преди две седмици, е избягал от автобуса, в който е нападнал няколко възрастни жени. Малко след това автобусът е избухнал. След разпита на свидетелите, полицейски служител заяви, че Пърси пътува с двама съучастници на неговата възраст. Пастрокът му, Гейб Улиано, е обявил парична награда за всяка информация, която би помогнала за залавянето на момчето.
— Не се тревожи — каза ми Анабет. — Полицията на простосмъртните не би могла да ни открие.
Обаче не звучеше особено уверена.
Запълвах си времето с обикаляне из влака (защото наистина не ме свърташе на едно място) и зяпане през прозореца.
Веднъж дори видях семейство кентаври, които галопираха из житно поле с вдигнати лъкове, бяха излезли на лов. Малкото кентавърче, което беше с размерите на второкласник върху пони, ме забеляза и помаха.
Огледах хората наоколо, но никой друг не ги беше видял. Всички бяха забили носове в лаптопи и списания.
Една надвечер мярнах нещо огромно сред дърветата. Можех да се закълна, че е лъв, само дето в Америка няма лъвове, а и този беше колкото микробус. Козината му хвърляше златисти отблясъци на залязващото слънце. После направи огромен скок и изчезна.
Парите от наградата за връщането на пудела Гладиола стигнаха само за билети до Денвър. И то не със спален вагон, така че дремехме на седалките. Вратът ми се схвана. Стараех се да не се лигавя, докато спя, тъй като до мен седеше Анабет.
Хъркането на Гроувър постоянно ме стряскаше. Веднъж той сънуваше нещо и така се разтрепери, че му паднаха маратонките. Двамата с Анабет веднага се наведохме да му ги сложим, преди останалите да са видели копитата му.
— И кой иска да му помагаш? — попита изведнъж Анабет, след като наместихме маратонките на мястото им.
— Какво?
— Преди малко, докато спеше, измърмори „Няма да ти помогна“. Кого сънуваше?
Не ми се говореше. Вече за втори път сънувах онзи зловещ глас в ямата. Само че ми тежеше и затова реших да й разкажа.
Анабет дълго мисли и накрая рече:
— Не прилича да е Хадес. Обикновено той се явява на черен трон и никога не се смее.
— Предложи в замяна да ми даде майка ми. Кой друг би могъл да го стори?
— Ами… Може би иска да се въздигне от Подземното царство. Да свали олимпийците. Но защо ще настоява ти да му занесеш мълнията, след като вече е в ръцете му?
Поклатих глава, нямах никаква представа. Сетих се и за думите на Гроувър, че фуриите са търсели нещо в автобуса.
„Къде е? Къде?“
Гроувър сякаш долови чувствата ми. Изхърка в съня си, измърмори „Зеленчуци…“ и после главата му клюмна.
Анабет намести шапката му, за да скрие рогата.
— Пърси, не може да сключиш сделка с Хадес. Той е безсърдечен и алчен измамник. Дори и Милостивите да ни пощадиха този път…
— Този път? Искаш да кажеш, че и преди си се сблъсквала с тях?
Ръката й потърси наниза. Опипа едно от мънистата — лъскаво и бяло, с нарисувана ела.
— Да речем, че имам причини да недолюбвам господаря на мъртвите. Не бива да се изкушаваш да се пазариш за майка си.
— Ти какво би направила, ако ставаше въпрос за баща ти?
— Как какво? Ще го оставя да гние там.
— Не говориш сериозно, нали?
Анабет впи сивите си очи в мен. На лицето й се появи онова изражение, което бях видял в гората, когато се поя ви хрътката на Хадес.
— Баща ми не ме е искал от самото ми раждане — рече тя. — Не е искал дете. Когато съм се родила, помолил Атина да ме отведе и да ме отгледа на Олимп, понеже той бил прекалено зает с работата си. На нея това хич не й харесало. Отговорила му, че героите трябва да пораснат при простосмъртните си родители.
— Но как… щом не си родена в болница…
— Оставили са ме пред вратата на апартамента в златна люлка. Зефир, западният вятър, ме е донесъл от Олимп. Един нормален човек би го възприел като истинско чудо, нали? Би ме снимал за спомен и така нататък. Само че той винаги е говорел за появата ми, сякаш му е причинила най-голямото неудобство на света. Когато бях на пет, се ожени отново и напълно забрави за Атина. Създаде си обикновен простосмъртен живот, родиха му се две обикновени простосмъртни деца и се опитваше да забрави, че съществувам.
Загледах се през прозореца. В далечината просветваха уличните лампи на заспало градче.
Искаше ми се да я утеша, но не знаех как. Накрая казах:
— Майка ми се омъжи за един ужасен гадняр. Гроувър смята, че го е направила, за да ме защити… за да ме скрие зад мириса на простосмъртно семейство. Може би такава е била и идеята на баща ти.
Анабет не спираше да опипва огърлицата. Подръпваше златния пръстен между мънистата. Изведнъж ми мина през ума, че може би пръстенът беше на баща й. Защо тогава го носеше, след като толкова много мразеше баща си?
— Не му пука за мен — рече тя. — Жена му, доведената майка, се отнасяше с мен като с изрод. Не ми позволяваше да играя с нейните деца. Баща ми винаги беше на нейна страна. Всеки път, когато се случеше нещо, появяха се чудовища и така нататък, двамата ме гледаха обвинително: „Как смееш да излагаш семейството ни на опасност!“. Накрая разбрах, че съм нежелана, и избягах.
— На колко години беше?
— На седем.
— И си стигнала сама до лагера?
— Не, не бях сама. Атина ме пазеше, насочваше ме къде да намеря помощ. Срещнах някои добри приятели, които се грижеха за мен… поне за известно време.
Искаше ми се да попитам какво се е случило, но Анабет изглеждаше потънала в тъжни спомени. Имах чувството, че ако продължа с въпросите, съвсем ще се потисне.
Така че обърнах глава и под съпровода на хъркането на Гроувър гледах през прозореца как тъмните полета на Охайо прелитат покрай нас.
Към края на втория ни ден във влака, тринайсети юни, осем дни преди лятното слънцестоене, минахме през някакви златни хълмове, пресякохме река Мисисипи и навлязохме в Сейнт Луис.
Анабет изви врат, за да огледа Гейтуей Арч, която ми заприлича на огромна пазарска чанта, пльосната насред града.
— И аз искам — въздъхна тя.
— Какво?
— Да построя нещо такова. Виждал ли си Партенона, Пърси?
— Само на снимка.
