— Някой ден ще го видя на живо — рече Анабет със замечтан поглед. — Ще построя най-величествения паметник на боговете. Нещо, което ще просъществува хиляди години.
— Искаш да станеш архитект? — засмях се аз.
Не знам защо, но ми се стори адски смешно, като си представих как Анабет си седи кротко и по цял ден чертае.
— Да — изчерви се тя, — архитект. Атина очаква всичките й деца да съзидават, а не просто да рушат, както един известен бог на земетресенията, да не споменавам името му.
Загледах се в бълбукащата кафява вода на Мисисипи.
— Съжалявам, това беше гадно.
— Не може ли поне за малко да сме от един отбор? — помолих аз. — Така де, Атина и Посейдон никога ли не са си помагали?
Анабет се замисли.
— Може би за колесницата… — рече тя неуверено. — Майка ми я направила, но Посейдон създал конете от морската пяна. Така че, да, работили са заедно, за да я завършат.
— Значи и ние можем да си помагаме. Нали?
Навлизахме в града, а Анабет не откъсваше поглед от арката, която се скри зад един хотел.
— Сигурно — рече накрая.
Спряхме на гарата в центъра. По високоговорителя обявиха, че имаме два часа престой, преди да продължим за Денвър.
Гроувър се протегна.
— Храна — отрони той, още преди да си е отворил очите.
— Ставай, козльо — сръга го Анабет. — Отиваме на разходка.
— Къде?
— Да видим арката — отвърна тя. — Едва ли друг път ще имаме шанса да се качим на върха. Идвате ли?
С Гроувър се спогледахме.
Не бях въодушевен от идеята, но това едва ли щеше да спре Анабет, а със сигурност не можехме да я оставим да обикаля сама.
— Стига да има къде да хапнем, без да ни нападат чудовища — сви рамене Гроувър.
Арката беше само на няколко пресечки от гарата, а късно следобед опашките пред нея не бяха толкова големи. Обиколихме набързо подземния музей, разгледахме фургоните и индиански предмети от началото на XIX век. Не беше кой знае колко интересно, но Анабет не преставаше да ни залива с любопитни факти за строежа на арката, а Гроувър не спираше да подава желирани бонбони, така че бях доволен.
Въпреки това не спирах да се озъртам и да оглеждам хората наоколо.
— Подушваш ли нещо? — прошепнах на Гроувър.
Той извади нос от пакета с бонбони и завъртя глава насам-натам.
— Подземия — намръщи се Гроувър. — В подземията винаги мирише на чудовища.
Аз обаче усещах, че нещо не беше както трябва. Имах чувството, че ни заплашва опасност.
— Помните ли кои са символите на различните богове? — попитах.
Анабет четеше някакво табло за построяването на арката, но вдигна поглед.
— Аха?
— Ами, Ха де…
— На обществено място сме… — прекъсна ме Гроувър Имаш предвид нашия приятел долу?
— Ъъъ, да. Та нашият приятел долу, той нямаше ли шапка като тази на Анабет?
— Да — кимна Анабет. — Шлемът на мрака е символът на властта му. Видях го на трона му, когато беше дошъл на Олимп за срещата на зимното слънцестоене.
— Бил е там?
— Единствено тогава му е разрешено да се качва на Олимп. В най-късия и мрачен ден на годината. Но неговият шлем е много по-могъщ от моята шапка-невидимка.
— С него се превръща в мрак — потвърди Гроувър. — И може да минава през стени. Ако е с шлема, не можеш нито да го докоснеш, нито да го чуеш. Освен това излъчва такъв ужас, че може да полудееш или сърцето ти да се пръсне. Защо според теб всички разумни същества се страхуват от тъмното?
— Тогава… как можем да сме сигурни, че в момента не е тук? — попитах аз.
Анабет и Гроувър се спогледаха.
— Не можем — отвърна той.
— Благодаря, страшно ме успокои. Останаха ли още бонбони?
Почти бях успял да заглуша параноята си, когато видях миниатюрната кабина на асансьора, с който щяхме да се качим до върха на арката, и сърцето ми отново изтръпна. Ненавиждах затворени пространства. Подлудяваха ме.
Напъхахме се вътре заедно с една дебела лелка и нейното куче — чихуахуа с нашийник от фалшиви диаманти. Реших, че може би лелката беше сляпа, а кучето й беше водач, тъй като никой от охраната не й направи забележка.
Започнахме да се изкачваме по арката. Никога преди не се бях возил с асансьор, който прави завои и стомахът ми се бунтуваше.
— Къде са родителите ви? — обади се изведнъж дебеланата.
Тя беше с малки лъскави очички, остри, потъмнели от много кафе зъби, голяма шапка и рокля от джинсов плат, която сякаш всеки миг щеше да се пръсне по шевовете.
— Долу са — отговори Анабет. — Страх ги е от високото.
— О! Горките!
Кучето изръмжа.
— Спокойно, синко. Дръж се прилично — скара му се жената.
Кучето имаше същите малки лъскави очички като собственичката си — интелигентни и зли.
— Синко ли го наричате? — любезно попитах аз. — Така ли се казва?
— Не — отвърна тя.
И се усмихна, сякаш с това въпросът бе изчерпан.
Площадката за наблюдение на върха приличаше на тенекиена барака с редици малки прозорчета към града и към реката.
Гледката беше хубава, но ако имаше нещо, което ненавиждах повече от затворени пространства, то това бяха затворените пространства на двеста метра над земята. След по-малко от минута вече бях готов да си тръгна.
Анабет обаче не спираше да обяснява за основите, колоните, подпорите и така нататък, как, ако тя била архитектът, щяла да направи прозорците по-големи, а подът — прозрачен. Сигурно можеше да остане там часове наред, но за моя радост пазачът обяви, че площадката за наблюдение затваря.
Поехме към изхода, Анабет и Гроувър влязоха в кабинката на асансьора и аз тъкмо се канех да ги последвам, когато видях, че вътре имаше още двама човека. За мен нямаше място.
— Изчакайте следващата кабина, господине — каза пазачът.
— Ще останем с теб — рече Анабет.
Само че това щеше да предизвика бъркотия и да отнеме още повече време.
— Не, няма проблем. Ще се видим долу — отвърнах аз.
Гроувър и Анабет се спогледаха нерешително, но в този миг вратата се затвори и кабинката потегли надолу.
На площадката бяхме останали само аз, малко момче с родителите си, пазачът и дебелата дама с кучето чихуахуа.
Усмихнах й се смутено. Тя също ми се усмихна в отговор и змийският й език изскочи между зъбите.
Какво?!?
Змийски език?
Но още преди да успея да осъзная какво точно бях видял, кучето скочи от ръцете й и започна да лае по мен.
