Разказах им всичко — за Химера, Ехидна, скока, гмуркането, жената под водата.
— Уха! — възкликна Гроувър. — Значи отиваме в Санта Моника! Не можеш да пренебрегнеш заповед от бащата.
В този момент минахме покрай друг телевизионен екип и репортерът тъкмо нареждаше към камерата:
— Пърси Джаксън. Точно така, Дан. Канал 12 научи, че момчето, което вероятно е причинило експлозията, отговаря на описанието на Пърси Джаксън, когото полицията издирва във връзка с тежката катастрофа на автобус в Ню Джърси преди три дни. Смята се, че той пътува на запад. Ето негова снимка.
Шмугнахме се покрай новинарския микробус и свихме по една странична уличка.
— Всичко по реда си — казах на Гроувър. — Първо трябва да се измъкнем от града!
Успяхме някак си да се върнем на гарата, без да ни спрат. Влакът вече потегляше и се наложи да се качим в движение. Поехме на запад в сгъстяващия се здрач, а зад гърба ни полицейските прожектори продължаваха да шарят из небето над Сейнт Луис.
Петнайсета глава
Бог ни черпи с чийзбургери
Следобед на другия ден — четиринайсети юни, седем дни преди слънцестоенето — влакът пристигна в Денвър. Не бяхме яли от предишната вечер, когато профукахме последните си пари във вагон-ресторанта. Не се бяхме къпали от тръгването си от лагера и не се и съмнявах, че ни личеше.
— Да се опитаме да се свържем с Хирон — предложи Анабет. — Трябва да му разкажем за разговора ти с речния дух.
— Но нали не можем да използваме телефони?
— Кой говори за телефон?
Анабет ни поведе по уличките, очевидно търсеше нещо, макар че си нямах никаква представа какво. Беше доста топло и някак си се чувствах странно след Сейнт Луис. Накъдето и да се обърнехме, Скалистите планини надвисваха над нас като приливна вълна, която всеки момент ще помете града.
Накрая намерихме празна автомивка на самообслужване. Насочихме се към най-отдалечената от улицата клетка, като си държахме очите отворени на четири за полицейски патрули. Трима малолетни на автомивка без кола — и най-тъпото ченге би се досетило, че кроим някаква беля.
— Какво точно правим? — попитах, докато Гроувър развиваше маркуча.
— Струва седемдесет и пет цента — амрънка той. — Аз имам само петдесет. Анабет?
— Съжалявам, изпразних джобовете във вагон-ресторанта.
Изрових последните си монети и дадох на Гроувър двайсет и пет цента, останаха ми две монети по пет цента и една златна драхма от магазина на Медуза.
— Отлично — въздъхна Гроувър. — Става и с пожарогасител, разбира се, но връзката не е толкова добра, а й ръката ми бързо се уморява от помпането.
— Ама за какво точно говориш?
Той пусна трите монети и настрои пръскачката на „мъгла“.
— КИ.
— Комуникация по интернет?
— Комуникация по Ирида — поправи ме Анабет. — Богинята на дъгата пренася съобщения на боговете. Ако знаеш как да я помолиш и не е прекалено заета, го прави и за полубоговете.
— И мислите да извикате богинята с маркуч?
Гроувър насочи маркуча нагоре и от него бликнаха ситни пръски.
— Освен ако не знаеш по-лесен начин да направим дъга.
Светлината на следобедното слънце премина през облака от пръски и се разложи на съставните си цветове.
— Драхма, ако обичаш — протегна длан Анабет.
Дадох й я.
Тя я вдигна над главата си.
— Богиньо, приеми нашия дар.
И хвърли драхмата насред дъгата. Монетата изчезна със златист отблясък.
— Лагера, моля — поръча Анабет.
В първия момент не стана нищо. След това изведнъж в мъглата се появиха ягодовите поля и Лонг Айлънд в далечината. Изглежда се намирахме на верандата на голямата къща. Подпрян на парапета, с гръб към нас, стоеше младеж със светлоруса коса, къси гащета и оранжева фланелка без ръкави. Държеше бронзов меч и сякаш се взираше напрегнато в нещо на поляната.
— Люк! — извиках аз.
Той се обърна и ококори очи. Можех да се закълна, че беше на около метър пред мен, само че не се виждаше целият през дъгата.
— Пърси! — На белязаното му лице изгря усмивка. — Това Анабет ли е? Слава на боговете, добре ли сте?
— Ами… добре сме — запелтечи Анабет, като се опитваше едновременно да пооглади мръсната си тениска и да прибере рошавата коса от лицето си. — Мислехме, че… Къде е Хирон?
— Долу при хижите. — Усмивката му изведнъж помръкна. — Случиха се разни неприятности. При вас наред ли е всичко? Гроувър добре ли е?
— Тук съм — извика Гроувър. Хвана маркуча с една ръка и се наведе, така че Люк да го види. — Какви неприятности са се случили в лагера?
В този момент в автомивката влезе огромен линкълн „Континентъл“, отвътре гърмеше хип-хоп. Плъзна се в съседната преграда, а басовете от колоните вибрираха толкова силно, че земята се тресеше.
— Хирон трябваше да… какъв е този шум? — извика Люк.
— Ей сега ще ги накарам да го намалят! — изкрещя Анабет в отговор, очевидно си търсеше повод да се измъкне. — Ела, Гроувър!
— Какво? — сепна се той. — Ама…
— Дай маркуча на Пърси и ела с мен! — нареди тя.
Гроувър измърмори, че момичетата са по-трудни за разбиране и от предсказанията на оракула, връчи ми маркуча и я последва.
— Хирон трябваше да разтървава сбиване — заобяснява Люк. — Тук стана доста напечено. Плъзнаха слухове за спора между Зевс и Посейдон… все още не знаем откъде вероятно ги е пуснал същият идиот, който извика хрътката на Хадес. Започнаха да се образуват враждуващи лагери. Долу-горе по модела на троянската война — Афродита, Арес и Аполон подкрепят Посейдон, а Атина е със Зевс.
При мисълта, че братята и сестрите на Клариса може да са на страната на баща ми, направо изтръпнах. Изведнъж музиката рязко затихна. Чух Анабет и някакъв мъж да спорят на чужд език, може би испански.
— Как вървят нещата при вас? — попита Люк. — Хирон много ще се разстрои, че е изпуснал обаждането.
Разказах му почти всичко, включително и сънищата си. Толкова се радвах да го видя, да се почувствам отново част от лагера, дори и само за минута, че не осъзнах колко дълго съм говорил, докато машината не избипка — оставаше ми само една минута и след това водата щеше да спре.
— Щеше ми се да съм с вас — каза Люк. — Боя се, че оттук не можем много да ви помогнем, но… няма начин Хадес да не е откраднал мълнията. Той беше на Олимп по време на зимното слънцестоене. Аз водех екскурзията от лагера и го видях с очите си.
— Но Хирон каза, че боговете не могат сами да си отнемат символите на властта.
— Така е — намръщи се Люк. — И все пак… Хадес разполага с шлема на мрака. Как би могъл някой друг да се промъкне в тронната зала и да открадне мълнията на Зевс?
Трябва да е бил невидим.
Изведнъж като че ли си даде сметка какво означаваха думите му и побърза да замаже:
— Не, не, нямам предвид Анабет. С нея се познаваме отдавна. Тя никога не би… Анабет ми е като
