— Спокойно, синко — обади се собственичката му. — Не виждаш ли, че моментът не е подходящ? Я, още колко хора има тук.
— Кученце! — обади се момченцето. — Кученце, ела тук.
Родителите му го хванаха и го дръпнаха назад.
Кучето оголи зъби, от черните му устни капеше пяна.
— Е, сине — въздъхна дебеланата. — Щом настояваш…
Сърцето ми изтръпна.
— Защо наричате „сине“ това чихуахуа?
— Защото не е чихуахуа, миличък — отвърна тя, — а Химера. Но не се тревожи, много хора го бъркат.
Запретна ръкавите си и отдолу се показа люспеста зелена кожа. Усмихна се, зъбите й вече бяха змийски. Зениците на очите й се издължиха като на влечуго.
Кучето залая още по-силно и с всяко джафкане като че ли нарастваше — първо стана колкото доберман, после колкото лъв. Лаят се превърна в рев.
Момченцето изпищя. Родителите му го задърпаха към изхода и там се блъснаха в пазача, който стоеше като парализиран и смаяно зяпаше чудовището.
Химера вече беше толкова висок, че гърбът му опираше в тавана.
Имаше глава на лъв със сплъстена от кръв грива, тяло и копита на огромен козел и змия вместо опашка — триметрова гърмяща змия, която излизаше направо от рошавата задница. Нашийникът от фалшиви диаманти все още си стоеше на врата му и на него се поклащаше плочка, вече с размерите на пътна табела, на която пишеше: „Химера. Бесен. Огнедишащ. Отровен. Ако го намерите, моля, обадете се в Тартар, вътр. 954.“
Дадох си сметка, че дори не бях посегнал да извадя меча си. Ръцете ми бяха изтръпнали. Бях на по- малко от три метра от кръвожадния Химера и знаех, че при най-малкото движение той щеше да ми се нахвърли.
Жената змия изсъска нещо, което можеше да мине за смях.
— Трябва да се чувстваш поласкан, Пърси Джаксън. Господарят Зевс рядко ми позволява да подлагам на изпитание герои с моята челяд. Аз съм майката на чудовищата — страшната Ехидна!
Не бях на себе си от страх, но въпреки това успях да попитам:
— Ехидната не беше ли мравояд?
Тя изрева, змийското й лице покафеня от гняв.
— Мразя да ме наричат така! Мразя Австралия! Да кръстят това смешно животно на мен! Сам си го изпроси Пърси Джаксън, сега синът ми ще те унищожи!
Химера нападна с оголени лъвски зъби. Отскочих встрани и на косъм избягнах пастта му.
Озовах се до семейството и пазача, които вече крещяха с цяло гърло и се опитваха да отворят аварийния изход.
Не можех да позволя да пострадат.
Извадих меча си, изтичах в другия край на площадката и извиках:
— Хей, чихуахуа!
Химера се завъртя с изненадваща бързина. Преди да успея да замахна, той отвори уста, от която изригна смрад като от най-голямото бунище на света и изстреля мощна огнена струя право към мен.
Хвърлих се настрани. Килимът изригна в пламъци, веждите и косата ми бяха опърлени.
Там, където бях стоял допреди секунда, сега в стената на арката зееше дупка, от която се стичаше разтопен метал.
Супер! В сметката ми вече имаше и разрушен национален паметник на културата.
Стиснах здраво меча и в мига, в който Химера се обръщаше, замахнах с все сила към врата му.
Фатална грешка.
Острието уцели нашийника и отскочи. Помъчих се да запазя самообладание, но така се бях улисал да се браня от огнената лъвска паст, че напълно забравих змията на опашката, която ненадейно се стрелна и впи зъби в прасеца ми.
От отровата кракът ми мигом се вцепени. Опитах се да наръгам Химера с Въртоп, но змийската опашка се уви около глезена ми и ме повали, мечът изхвръкна от ръката ми и полетя през дупката към Мисисипи.
Успях да се изправя на крака, но знаех, че съм загубил. Бях обезоръжен. Усещах как смъртоносната отрова се изкачва към сърцето ми.
Хирон беше казал, че Анаклусмос винаги ще се връща при мен, но джобът ми беше празен. Може би беше паднал прекалено далече. Или пък се появяваше само когато беше във формата на химикал. Нямах представа кое от двете беше вярно, а и едва ли щях да доживея да разбера. Отстъпих към дупката в стената. Химера се приближи с ръмжене, от устата му излизаше дим.
— Днешните герои не са като едно време, нали, синко? — изкикоти се Ехидна.
Чудовището изръмжа. Явно не бързаше да ме довърши, нямаше къде да му избягам.
Погледнах към пазача и семейството — момчето се криеше зад баща си.
Трябваше да защитя тези хора. Не можех просто така да… умра.
Опитах се да събера мислите си, но цялото ми тяло гореше. Чувствах се замаян.
Нямах меч. Изправен бях пред огромно огнедишащо чудовище и майка му. И бях изплашен.
Нямаше накъде да мърдам, така че стъпих на ръба на дупката. Далече долу блещукаше реката.
Дали, след като ме убиеха, чудовищата щяха да изчезнат? Без да закачат хората?
— Щом си син на Посейдон — изсъска Ехидна, — не би трябвало да се боиш от водата. Скачай, Пърси Джаксън. Докажи, че водата няма да те нарани. Скочи и вземи меча си. Докажи произхода си.
Да, как ли пък не! Някъде бях чел, че ако скочиш във вода дори и от десетина метра е същото, като да паднеш върху асфалт. Скочех ли оттук, щях да се размажа като палачинка.
Муцуната на Химера беше нагрята до червено, готвеше се за още една огнена струя.
— Съмнението те гризе — продължи Ехидна. — Не вярваш на боговете. Не те виня, дребен страхливец. По-добре да умреш сега. Боговете не вярват в нищо. Отровата е в сърцето ти.
Права беше, умирах. Усещах как дишането ми се забавя.
Никой не можеше да ме спаси, дори и боговете.
Отстъпих назад и погледнах надолу към реката. Спомних си топлата усмивка на баща ми. Не можеше да не ме е виждал, когато съм бил бебе. Трябва да е идвал при люлката ми.
Спомних си въртящия се зелен тризъбец, който се появи над главата ми в нощта на пленяването на знамето, когато Посейдон ме призна за свой син.
Но тук морето го нямаше. Това беше Мисисипи, далеч навътре в сушата. Богът на моретата нямаше какво да прави тук.
— Умри, невернико! — изръмжа Ехидна, а Химера избълва огнен стълб в лицето ми.
— Татко, помогни ми — помолих се аз.
Обърнах се и скочих. С пламнали дрехи и пулсираща във вените ми отрова литнах към реката.
Четиринайсета глава
Обявяват ме за общодържавно издирване
Би било хубаво, ако можеше да заявя, че докато летях надолу ме е осенило някакво грандиозно просветление, като например, че съм се примирил с това, че съм смъртен, изсмял съм се на смъртта и така нататък.
Но в интерес на истината, единствената мисъл в главата ми беше: „Ааааа!“.
Реката се приближаваше към мен като засилил се насреща ми тир. Вятърът изкара въздуха от дробовете ми. Пред очите ме профучаваха сгради, хълмове и шлепове.
И накрая — бум!
Разлетяха се пръски. Бях сигурен, че ще се забия в дебелите наноси от кал на дъното и ще изчезна завинаги.
Само дето при сблъсъка с водата не ми стана нищо. Потъвах бавно, между пръстите ми се образуваха мехурчета. Стигнах до дъното. В сумрака се разшава сом колкото пастрока ми. В размътената от калта вода
