Тъгата в гласа й беше толкова истинска, че нямаше как човек да не изпита жал към леля Ем. Не можех да си представя какво е да живееш сам с всички тези странни статуи.
— Две сестри? — приведе се напред Анабет.
— Ужасна история. Не е за деца. Отдавна, много отдавна, когато бях млада, една лоша жена страшно ми завиждаше. Имах… приятел, нали разбираш, а тази зла жена беше решена да ни раздели. Голяма трагедия. Сестрите ми останаха с мен. Споделяха нещастието ми, но накрая починаха. Просто излиняха. Оцелях само аз, но на каква цена. Каква цена…
Не бях сигурен какво точно искаше да каже, но й съчувствах. Клепачите ми натежаваха, доспа ми се. Горката жена. Кой би искал да нарани толкова мил човек?
— Пърси? — Анабет ме разтърси за рамото. — Трябва да тръгваме. Директорът на цирка сигурно ни чака.
Гласът й звучеше странно.
Гроувър дъвчеше мушамената подложка, но леля Ем изобщо не реагира, сякаш това си беше съвсем нормално.
— Толкова красиви сиви очи — въздъхна отново тя. — Ех, колко време мина, откакто и аз имах такива сиви очи.
Протегна ръка да погали Анабет по бузата, но тя скочи рязко.
— Наистина трябва да тръгваме.
— Да! — Гроувър преглътна последното парче мушама и стана. — Директорът на цирка ни чака!
Не исках да си тръгвам. Чувствах се сит и доволен. Леля Ем беше толкова мила. Предпочитах да остана с нея.
— Не бързайте, милички — примоли се тя, — толкова рядко виждам деца. Няма ли поне да ми позирате, преди да тръгнете?
— Да позираме? — попита подозрително Анабет.
— За снимка. По нея ще направя статуи. Децата много се търсят. Всички обичат деца.
— По-скоро не, госпожо. — Анабет вече пристъпваше нервно от крак на крак. — Хайде, Пърси…
— Разбира се, че ще позираме — обадих се аз. Подразних се, че Анабет се опитваше да ни командва и се държеше грубо с жената, която ни беше нахранила. — Само една снимка, Анабет. Какво толкова?
— Да, Анабет — включи се умолително леля Ем. — Една снимка, нищо повече.
Анабет не беше съгласна, но се остави домакинята да ни изведе в градината със статуите.
Леля Ем посочи една пейка до каменния сатир.
— Ето там, само да ви подредя. Момичето в средата, а двамата господа от двете й страни.
— Не е ли прекалено тъмно тук? — попитах.
— Не — отвърна тя. — Нали се виждаме?
— Къде е фотоапаратът? — попита Гроувър.
Леля Ем отстъпи назад и ни огледа преценяващо.
— Така, най-трудни са лицата. Усмихнете се, кажете „зеле“!
Гроувър погледна каменния сатир до себе си и измърмори:
— Този определено прилича на чичо Фердинанд.
— Гроувър — скара му се леля Ем, — погледни насам, миличък.
Все още обаче не беше извадила фотоапарат.
— Пърси… — обади се Анабет.
Инстинктите ми шепнеха да се вслушам в думите й. Но сънливостта и ласкавият глас на леля Ем взеха връх.
— Само секунда — рече тя. — Не ви виждам добре през този отвратителен воал…
— Пърси, нещо не е наред — настоя Анабет.
— Не е наред ли? — обади се леля Ем и вдигна ръка към воала си. — Нищо подобно, миличка. Такава хубава компания сте, какво да не е наред?
— Това наистина е чичо Фердинанд! — извика Гроувър.
— Не гледайте към нея! — изкрещя Анабет, нахлузи бейзболната си шапка и изчезна.
Невидимите й ръце избутаха мен и Гроувър от пейката.
Пльоснах се на земята пред обутите в сандали крака на леля Ем.
Чух как Гроувър изтича настрани. Аз обаче бях прекалено замаян, за да помръдна.
Над главата ми се разнесе странен, съскащ звук. Погледът ми се спря върху ръцете на леля Ем, които бяха станали възлести и груби, с извити остри нокти.
Понечих да вдигна глава, но някъде отляво Анабет изкрещя:
— Недей! Не гледай!
Съскането се усили, все едно изведнъж се беше появило цяло змийско гнездо точно там, където би трябвало да се намира главата на леля Ем.
— Бягай! — изблея Гроувър. Чух как тича по чакъла и крещи „Мая!“ на крилатите си маратонки.
Не можех да помръдна. Взирах се в грубите нокти опитвах да се преборя с тежкия транс, в който ме беше потопил гласът на старицата.
— Би било жалко да се развали едно толкова красиво младо лице — рече нежно тя. — Остани при мен, Пърси. Само вдигни поглед и завинаги ще останеш при мен.
Почти бях на косъм да й се подчиня. В последния миг извърнах поглед настрани и видях една стъклена топка от онези, които се слагат в цветните лехи уж за красота. Върху оранжевото стъкло зърнах тъмното отражение на леля Ем — воала го нямаше, лицето й излъчваше лека светлина, а косата се движеше, извиваше се като змии.
Леля Ем.
Леля „М“.
Как беше възможно да съм толкова глупав?
Трябваше да измисля начин да се измъкна. Как беше умряла Медуза в митологията?
Нищо не ми хрумваше. Подозирах, че в мита Персей и беше отрязал главата, докато е спяла. В момента обаче тя хич не беше заспала. Стига да пожелаеше, можеше да раздере лицето ми с ноктите си.
— Сивооката го направи, Пърси — продължи нежно Медуза, изобщо не звучеше като чудовище. Гласът й ме подканяше да я погледна, да съжаля бедната старица. — Майката на Анабет, проклетата Атина, ме превърна от красива жена в това, което съм сега.
— Не я слушай! — извика скритата сред статуите Анабет. — Бягай, Пърси!
— Замълчи! — изръмжа Медуза. После гласът й отново се заумилква: — Нали разбираш защо трябва да унищожа момичето, Пърси? Тя е дъщеря на врага ми. Ще я вкаменя и после ще я разтроша на парчета. Но ти, Пърси, не е необходимо да страдаш.
— Не — прошепнах аз. Опитах се да се раздвижа.
— Наистина ли искаш да помогнеш на боговете? — попита Медуза. — Знаеш ли какво те очаква, Пърси, какво ще се случи, ако слезеш в Подземното царство? Не позволявай на олимпийците да си играят с теб, миличък. По-добре ще ти е като статуя. По-малко болка. Много по-малко.
— Пърси! — Разнесе се странен жужащ звук, все едно стокилограмово колибри връхлиташе в атака. — Наведи се!
Обърнах се и видях от звездите да се спуска Гроувър с крилатите маратонки. Държеше клон колкото бейзболна бухалка. Стискаше здраво очи и въртеше глава насам-натам, сякаш се ориентираше само с обонянието и слуха си.
— Наведи се! — изкрещя отново той. — Ще я убия!
Това най-сетне ме изкара от транса ми. Доколкото познавах Гроувър, бях сигурен, че ще пропусне Медуза и ще уцели мен. Хвърлих се настрани.
Фрас!
Първо си помислих, че е ударил дърво. После Медуза изрева яростно.
— Гнусен сатир! Ще те добавя към колекцията си!
— Това беше за чичо Фердинанд! — изкрещя Гроувър. Изправих се на крака и се скрих сред статуите, Гроувър пикира за нов удар.
Фрас!
