За съжаление не беше заведение за бързо хранене, както се бях надявал, а едно от онези крайпътни капанчета, в които се продават градински фигурки на розово фламинго, индианци, мечки и така нататък. Дългата и ниска сграда беше заобиколена от огромен двор, пълен със статуи. Беше ми трудно да прочета неоновата табела над портата, защото заради дислексията ми искрящите ръкописни букви се размазваха и сливаха.
Изглеждаше ми като: ГАЗИНАМ АЗ ДАРИНКСИГ ЖУДЕЖДАТ НА ЕЛЯЛ МЕ.
— Какво пише?
— Нямам представа — отвърна Анабет.
Толкова много обичаше да чете, че бях забравил за нейната дислексия.
— МАГАЗИН ЗА ГРАДИНСКИ ДЖУДЖЕТА НА ЛЕЛЯ ЕМ — обади се Гроувър.
От двете страни на входа бяха поставени два градински гнома — грозни брадати джуджета с вдигната за поздрав ръка, готови за снимка.
Поех след упойващия аромат на хамбургери и пресякох шосето.
— Хей! — извика след мен Гроувър.
— Вътре свети — обади се Анабет. — Може да е отворено.
— И да правят сандвичи — рекох с копнеж.
— Да, сандвичи — повтори тя.
— Какво ви става? — обади се Гроувър. — Това място е много странно.
Не му обърнахме внимание.
Градинката отпред беше фрашкана със статуи — вкаменени животни, деца, дори сатир с тръстикова флейта, при вида на който Гроувър настръхна.
— Бееее! — изблея той. — Прилича на чичо Фердинанд!
Стигнахме до вратата.
— Хайде да си ходим! — примоли се Гроувър. — Надушвам чудовища.
— Сигурно все още усещаш мириса на фуриите — рече Анабет. — Аз надушвам само хамбургери. Не си ли гладен?
— Месо! — изсумтя презрително той. — Аз съм вегетарианец.
— Но ядеш енчилада със сирене и алуминиеви кутийки — напомних му.
— Това са зеленчуци. Хайде, да си вървим. Тези статуи като че ли ни гледат.
В този момент вратата се открехна и пред нас се появи висока жена, която аз реших, че е от арабски произход, защото беше облечена с дълга черна дреха, която я покриваше от главата до петите и дори лицето й беше скрито зад черен мрежест воал. Кафеникавите й ръце изглеждаха стари, но добре поддържани и елегантни, явно навремето е била красива дама.
В гласа й също се долавяше лек източен оттенък.
— Деца, вече е късно да се разхождате сами. Къде са родителите ви?
— Ами… те… — започна Анабет.
— Сираци сме — прекъснах я аз.
— Сираци? — Думата прозвуча странно в устата й. — Горкичките!
— Отделихме се от караваната — заобяснявах аз. — Цирковата каравана. Директорът на цирка ни каза да го изчакаме на бензиностанцията, но сигурно е забравил или е говорел за друга бензиностанция. С две думи, изгубихме се. Храна ли надушвам?
— О, миличките! Влезте веднага, бедничките ми. Аз съм леля Ем. Влизайте, сега ще ви приготвя нещо.
Благодарихме и пристъпихме навътре.
— Циркова каравана? — прошепна Анабет.
— Винаги имаш стратегия, а?
— Главата ти е пълна с водорасли!
Вътре също беше пълно със статуи — хора в различни пози, с различни облекла и различни изражения на лицето. Помислих си, че би трябвало да имаш доста голяма градина, за да си вземеш такава статуя в реални размери. Но тази мисъл бързо отлетя, като се сетих пак за храната.
Да, добре, може и да съм пълен идиот, задето най-спокойно се напъхах в чужд дом само защото бях гладен, но, признавам си, понякога действам импулсивно. Освен това, едва ли сте подушвали хамбургерите на леля Ем. Ароматът им беше като зъболекарска упойка — забравяш всичко останало. Почти не обръщах внимание на нервното хленчене на Гроувър, нито на начина, по който статуите сякаш ме следяха с очи, нито дори на факта, че леля Ем заключи вратата след нас.
Интересуваше ме единствено храната. В дъното на помещението имаше готварски плот, грил, машина за безалкохолни, фурна за хлебчета и всичко друго, за което човек може да си мечтае, плюс няколко метални маси.
— Сядайте, сядайте — подканяше ни леля Ем.
— Страхотно! — въздъхнах със задоволство аз.
— Ъъъ… — обади се Гроувър, — нямаме пари, госпожо.
— Спокойно, деца — отвърна леля Ем, преди да успея да го сръгам в ребрата. — И дума да не става за пари. Храната е от мен, такива мили сирачета…
— Благодарим ви, госпожо — каза Анабет.
Леля Ем се стегна, сякаш Анабет, без да иска, я беше засегнала, но после веднага се отпусна и аз реших, че съм се заблудил.
— За нищо, Анабет — рече тя. — Толкова красиви сиви очи имаш, дете.
Едва по-късно се запитах откъде знаеше името на Анабет, при условие, че не се бяхме представили.
Леля Ем се шмугна зад плота и след секунди се върна с двойни чийзбургери, ванилов шейк и големи купи пържени картофки.
Изгълтах за нула време половината сандвич и спрях да си поема дъх.
Анабет допиваше шейка си.
Гроувър предъвкваше унило едно картофче и се взираше в мушамената подложка, сякаш се чудеше дали става за ядене, но си личеше, че е прекалено нервен и няма апетит.
— Какво е това съскане? — попита той.
Заслушах се, но нищо не чух. Анабет поклати глава.
— Съскане ли? — обади се леля Ем. — Сигурно е от олиото във фритюрника. Много добър слух имаш, Гроувър.
— Пия витамини. За уши.
— Браво — похвали го тя. — Отпусни се, моля те.
Леля Ем не яде нищо. Не беше свалила воала си, дори докато готвеше, а сега се приведе напред, сплете пръсти и ни загледа как се храним. Малко се притеснявах от втренчения й поглед, но щом заситих глада си ме завладя такова спокойствие и сънливост, че реших поне да завържа някакъв разговор с домакинята.
— Значи продавате джуджета? — попитах, като се опитах да прозвуча заинтригувано.
— А, да — отвърна тя. — И животни. И хора. Изпълнявам и специални поръчки. Търсенето е голямо.
— Достатъчно хора ли минават по този път?
— Не много, не. Откакто построиха магистралата, повечето коли вече не минават оттук. Трябва да се боря за всеки клиент.
Косъмчетата на врата ми настръхнаха, сякаш някой ме наблюдаваше. Обърнах се, зад мен се издигаше статуя на момиче с великденска кошница. Изглеждаше страхотно, беше много по-добре изпипана от обикновените градински фигури. Нещо в лицето обаче не беше както трябва. Стори ми се сепнато, дори ужасено.
— А — въздъхна тъжно леля Ем, — да, някои от произведенията ми не са особено сполучливи. Имат дефекти и никой не иска да ги купи. Лицето най-трудно се улавя. Винаги е така.
— Сама ли правите статуите?
— О, да. Преди имах две сестри, които ми помагаха, но те починаха и сега леля Ем е сама. Останаха ми само статуите. Затова и продължавам да се занимавам с тях. Те са единствената ми компания.
