Фурията изръмжа.
Анабет и Гроувър се промъкваха внимателно зад тях. Анабет стискаше голямата кама, но аз нямах намерение да я оставя да се бие вместо мен.
Извадих химикала от джоба си и махнах капачката. В ръката ми се появи лъскав двуостър меч. Фуриите се поколебаха.
Госпожа Додс вече познаваше острието на Въртоп и очевидно не се радваше да го види отново.
— Предай се — изсъска тя — и ще избегнеш вечните мъчения.
— Разправяй ги на шапката ми.
— Пърси, внимавай! — извика Анабет.
Госпожа Додс замахна и камшикът й се уви около китката ми. Двете й сестри едновременно се нахвърлиха върху мен.
Имах чувството, че са залели ръката ми с разтопено олово, но не пуснах меча. Ударих фурията отляво с ръкохватката и тя политна назад. Обърнах се и съсякох сестра й отдясно. Щом острието докосна врата й, тя изпищя и избухна в облак прах. Анабет сграбчи здраво госпожа Додс и я задърпа, а Гроувър изтръгна камшика от ръцете й.
— Ау! — изкрещя той. — Ау! Пари! Пари!
Повалената фурия се изправи и се нахвърли отново с оголени нокти, но аз я посрещнах с Въртоп и тя се пръсна като балон.
Госпожа Додс се опитваше да свали Анабет от гърба си. Риташе, дереше с нокти, съскаше и хапеше, но Анабет я държеше здраво, докато Гроувър й завързваше краката със собствения й камшик. Накрая двамата я избутаха назад на пътеката. Госпожа Додс се опитваше да се изправи, но нямаше място да размаха криле.
— Зевс ще те унищожи! — закани се тя. — Хадес ще ти изтръгне душата!
— Braccas meas vescimini! — изкрещях аз.
Нямах представа откъде се взе този израз на латински, но ако не се лъжех, означаваше нещо от типа: „да ми ядат гащите“.
Автобусът се разтресе от гръм. Косата ми настръхна.
— Излезте! — извика Анабет. — Веднага! Нямаше нужда да повтаря.
Изскочихме навън, където останалите пътници се щураха зашеметени, караха се с шофьора или просто обикаляха в кръг и крещяха:
— Ще умрем!
Един турист с хавайска риза и фотоапарат ме засне, преди да прибера меча си.
— Багажът ни! — досети се Гроувър. — Оставихме си…
БУУУУУМ!
Разлетяха се парчета стъкла от прозорците и хората се разбягаха настрани. Светкавица беше разцепила автобуса на две, но долетелият отвътре гневен вой подсказваше, че госпожа Додс бе още жива.
— Бягайте! — заповяда Анабет. — Тя ще повика подкрепления! Да се махаме оттук!
Втурнахме се в гората в проливния дъжд, зад гърба ни автобусът гореше, а пред нас се простираше непрогледна тъмнина.
Единайсета глава
В магазина за градински джуджета
В известен смисъл е хубаво да знаеш, че там горе има богове, тъй като лесно можеш да намериш кого да обвиниш, когато нещата се объркат.
Например, когато си оставил зад гърба си автобус, който току-що е бил нападнат от зли вещици и възпламенен от мълния, а на всичкото отгоре и вали като из ведро, повечето хора биха решили, че е просто лош късмет. Обаче ако си син на бог, на теб ти е пределно ясно, че някой от олимпийците ти е вдигнал мерника.
С Анабет и Гроувър вървяхме през гората, светлините на Ню Йорк озаряваха нощното небе зад нас, а вонята на река Хъдзън щипеше носовете ни.
Гроувър трепереше и блееше, зениците на големите му кози очи се бяха свили в тесни цепки, изпълнени с ужас.
— Милостивите! И трите заедно!
И аз самият бях доста поразтърсен. Експлозията на стъклата на автобуса все още отекваше в ушите ми. Анабет обаче не спираше да ни пришпорва:
— Хайде, побързайте! Колкото повече се отдалечим, толкова по-добре.
— Багажът ни остана там — напомних й аз. — Храната, дрехите, парите. Всичко.
— Е, ако не беше решил да се намесиш…
— Какво очакваше да сторя, да ги оставя да ви убият?
— Нямаше нужда да ме защитаваш, Пърси. И сама щях да се справя.
— Да, само дето щяха да те накълцат на кайма — вметна Гроувър.
— Млъквай, козльо! — сопна му се тя.
— Тенекиени кутийки — изблея Гроувър покрусено, — цяла раница с кутийки…
Джапахме в калта покрай грозни чворести дървета, които миришеха на непрани дрехи.
След няколко минути Анабет ме настигна.
— Виж, аз… — гласът й потрепери. — Оценявам, че се върна да ни спасиш. Беше смело.
— От един отбор сме.
Минахме няколко метра в мълчание.
— Но ако загинеш… освен че ще е много неприятно за теб самия, това ще означава и край на мисията. Това е може би единственият ми шанс да видя истинския свят.
Най-сетне бурята отслабна. Светлините на града зад нас избледняха и се озовахме в почти непрогледна тъмнина. Макар че Анабет вървеше до мен, от нея се виждаше само как трепка русата й коса.
— Не си излизала от лагера от седемгодишна?
— Освен на екскурзии… Баща ми…
— Преподавателят по история?
— Да. Нямаше как да живея с него. Лагерът е моят дом. — Изведнъж заговори бързо, сякаш се страхуваше, че някой ще се опита да я спре. — В лагера може да научиш много неща и това е страхотно, само че реалният свят е там, където са чудовищата. Там разбираш дали те бива с меча или не.
Ако не я познавах толкова добре, бих допуснал, че долавям съмнение в гласа й.
— Доста добре се справяш с камата.
— Мислиш ли?
— Не познавам никой друг, който да се хвърля на гърба фурия толкова добре.
Май се усмихна.
— Знаеш ли — поде тя, — трябва да ти кажа… нещо странно за автобуса…
Прекъсна я пронизително бууу-бууу-бууу — като бухал подложен на мъчения.
— Хей, тръстиковата ми флейта още е здрава! — извика Гроувър. — Ако успея да си спомня песента за намиране на пътека, ще се измъкнем от гората!
Изсвири няколко тона, но мелодията подозрително напомняше Хилари Дъф.
Вместо да намерим пътека, аз моментално се ударих в едно дърво и получих хубава цицина на главата.
Още едно нещо от списъка с божествените способности, които ми се искаше да притежавам: нощно виждане.
След още километър-два препъване в мрака и мърморене, пред нас се появи светлина — шарен неонов надпис. Подуших храна. Пържена, мазна, прекрасна храна. Не бях хапвал нищичко нездравословно от пристигането си в лагера, бях живял само на грозде, хляб, сирене и не тлъсто, приготвено от нимфи печено месо. Имах нужда от двоен чийзбургер.
Насочихме се към светлината и излязохме на пуст път. От другата страна имаше изоставена бензиностанция, опърпан билборд за отдавна забравен филм и отворено кафене, откъдето идваха неоновата светлина и приятният аромат.
