— Пърси.
Току-що се беше качила една баба с омачкана кадифена рокля, мрежести ръкавици, голяма чанта на капчици и безформена оранжева плетена шапка, която прикриваше лицето й. Побутна шапката нагоре и очите й просветнаха, а сърцето ми замря.
Госпожа Додс! Изглеждаше остаряла и повехнала, но то й лице си беше същото.
Снижих се на седалката.
Зад нея се появиха още две старици — едната със зелена, другата с лилава шапка. Иначе трите бяха като сестри-близначки — същите груби ръце, същите чанти и намачкани кадифени рокли. Тройка демонични баби.
Седнаха на предните седалки, точно зад шофьора. Двете протегнаха крака и блокираха пътеката. Направиха го така все едно беше нещо съвсем нормално, но посланието беше ясно — никой нямаше да излезе навън, ако те не го пуснеха.
Потеглихме от автогарата и поехме по лъскавите улици на Манхатън.
— Не е останала дълго умряла — обадих се аз, като напразно се опитах да прикрия треперенето на гласа си. — Нали каза, че могат да бъдат прогонени за цял живот?
— Казах, ако имаш късмет — отвърна Анабет. — Явно нямаш.
— И трите! — изскимтя Гроувър. — Di Immortales!
— Спокойно — рече Анабет, очевидно трескаво се мъчеше да намери изход от ситуацията. — Фуриите. Трите най-зли чудовища от Подземното царство. Няма страшно, ще се справим. Ще се измъкнем през прозорците!
— Не се отварят — отвърна пискливо Гроувър.
— През задната врата?
Такава нямаше. А дори и да имаше, едва ли щеше да помогне. Вече бяхме стигнали на Девето Авеню и се насочвахме към тунела „Линкълн“.
— Няма да ни нападнат пред свидетели, нали? — рекох.
— Простосмъртните нямат много добро зрение — напомни ми Анабет — Те виждат само това, което мъглата им покаже.
— Но няма как да пропуснат как три баби нападат деца.
— Не съм сигурна — поклати глава тя. — Така или иначе, не можем да разчитаме на помощ от тях. Ако на покрива има авариен изход…
Навлязохме в тунела и ни обгърна мрак, включиха се лампичките над пътеката. Без барабаненето на дъжда тишината изведнъж ми се стори зловеща.
Госпожа Додс се изправи. С равен глас, като актьор от треторазреден театър, обяви гръмогласно:
— Трябва да отида до тоалетна.
— Аз също — обади се втората сестра.
— И аз — додаде третата.
И трите поеха към нас.
— Измислих! — извика Анабет. — Пърси, вземи шапката ми.
— Какво?
— Те търсят теб. Може да станеш невидим и да минеш покрай тях. Стигнеш ли до вратата, бягай.
— А вие?
— Може и да не ни забележат — отвърна тя. — Ти си син на един от Тримата големи. Миризмата ти би трябвало да е по-силна.
— Не мога да ви оставя.
— Не се тревожи за нас — обади се Гроувър. — Тръгвай!
Ръцете ми трепереха. Чувствах се като страхливец, но взех бейзболната шапка и я нахлупих на главата си.
Погледнах надолу, тялото ми беше изчезнало.
Тръгнах внимателно по пътеката. Успях да направя няколко крачки и се шмугнах на една празна седалка, за да пропусна приближаващите фурии.
Госпожа Додс спря, подуши въздуха и погледна право към мен. Сърцето ми щеше да изскочи.
Явно нищо не видя.
Трите сестри продължиха нататък.
Отървах се! Изтичах напред.
Почти бяхме излезли от тунела. Канех се да натисна бутона за аварийно спиране, когато от дъното на автобуса се разнесе ужасяващ вой.
Стариците вече не бяха старици. Лицата им си бяха същите — предполагам по-грозни не можеха и да станат, — но дрехите бяха изчезнали и се виждаха голите им кафяви тела с ципести криле и ужасяващи дълги нокти на ръцете и краката. Чантите им се бяха превърнали в огнени камшици.
Фуриите бяха обградили Гроувър и Анабет, размахваха камшици и съскаха:
— Къде е? Къде?
Останалите пътници крещяха и се свиваха уплашено по седалките си. Изглежда, все пак виждаха нещо.
— Не е тук! — изкрещя Анабет. — Няма го!
Фуриите вдигнаха камшици.
Анабет извади бронзовата си кама. Гроувър грабна тенекиена кутийка от торбичката си с храна и се приготви да я хвърли.
А аз реагирах толкова импулсивно и безразсъдно, че спокойно можеше да ме обявят за дете със СДВ на годината.
Шофьорът се опитваше да види в огледалото какво ставаше отзад. Протегнах се, сграбчих волана и го завъртях рязко наляво. Всички политнаха надясно, но сред уплашените писъци се чу и едно силно тупване, което се надявах да се дължи от удара на фуриите в прозорците.
— Хей! — изрева шофьорът. — Хей… А-а-а!
Двамата едновременно дърпахме волана в различни посоки. Автобусът се удари в стената на тунела, чу се стържене на метал и зад нас се посипаха искри.
След миг изскочихме, криволичейки обратно в пороя, хора и чудовища се търкаляха из автобуса, който разблъскваше останалите коли на пътя като кегли за боулинг.
Шофьорът успя някак си да намери изход от магистралата. Завихме рязко и се понесохме по един от онези забутани пътища в Ню Джърси, където чак не ти се вярва, че е възможно само като пресечеш реката да се озовеш в такава пустош. Отляво имаше гора, отдясно беше река Хъдзън и ние май точно към нея се бяхме устремили.
Дойде ми още една гениална идея: дръпнах аварийната спирачка.
Моторът изрева, автобусът се завъртя на триста и шейсет градуса по мокрия асфалт и се заби в дърветата. Грейнаха аварийните светлини. Вратата се отвори с трясък. Шофьорът изскочи първи, а след него хукнаха и останалите пътници. Отстъпих на шофьорското място, за да не ме стъпчат.
Фуриите се посъвзеха. Приближиха се отново към Анабет, а тя размаха камата си и закрещя на старогръцки. Гроувър ги замеряше със смачкани кутийки от кола.
Погледнах отворената врата. Можеше да се измъкна съвсем спокойно, но не исках да изоставя приятелите си. Свалих шапката-невидимка.
— Ей!
Фуриите се извърнаха, оголиха жълтите си зъби и изведнъж съжалих, че не бях изскочил навън. Госпожа Додс се затътри по пътеката, точно както правеше в час, за да ми връчи поредния тест, на който ми е писала двойка. Камшикът й плющеше във въздуха, по назъбената кожа танцуваха червени пламъци.
Грозните й сестри скочиха върху седалките от двете й страни и трите запълзяха към мен като огромни гнусни гущери.
— Персей Джаксън — изсъска госпожа Додс, акцентът й издаваше, че идваше от място много по на юг от Джорджия. — Ти предизвика боговете. И затова ще умреш.
— Повече ми харесвахте като учителка по математика отвърнах аз.
