ранното царуване на Зевс, когато Прометей, добрият титан, дал огъня на хората, вашият род започнал да се развива, но дори и тогава на Прометей гледали като на някакъв бунтар, луда глава. Зевс го наказал жестоко, както сигурно си спомняш. Разбира се, накрая боговете приели хората и се родила западната цивилизация.
— Но боговете сега не могат да умират, нали? Докато е жива западната цивилизация, те също ще са живи. Така че… дори и аз да не успея, няма да последва нещо толкова лошо, че всичко да се обърка, нали?
— Никой не знае колко дълго ще просъществува тази епоха, Пърси — усмихна се меланхолично Хирон. — Да, боговете са безсмъртни. Но такива са били и титаните. Те все още съществуват, макар и да са затворени в недрата на Земята и силата им да е отслабнала от безкрайните мъчения. Да не дават мойрите боговете да бъдат сполетени от такава участ или да се върнем към мрака и хаоса на миналото. Единственото, което можем да сторим, дете, е да следваме съдбата си.
— Стига да знаем каква е тя.
— Успокой се. Мисли трезво. И помни, че може би ти предстои да предотвратиш най-голямата война в човешката история.
— Спокоен съм — отвърнах. — Много съм спокоен.
Щом слязох долу на пътя, спрях и се обърнах. Под елата на Талия, дъщерята на Зевс, Хирон стоеше вече във вид на полукон-получовек с вдигнат за поздрав лък. Съвсем обикновено изпращане от съвсем обикновен кентавър.
Излязохме от дивата пустош и поехме към западната част на Лонг Айлънд.
Беше ми странно отново да съм на магистрала, Анабет и Гроувър седяха до мен, сякаш бяхме обикновени пътници. След двете седмици в лагера истинският свят ми се струваше нереален. Улових се, че зяпах смаяно дори „Макдоналдс“, другите деца в колите, рекламите и търговските комплекси.
— Дотук добре — заявих по едно време. — Петнайсет километра без чудовища.
— На лош късмет е да се говори така, водорасляк — сопна се Анабет.
— Кажи ми пак, че забравих, защо ме мразиш толкова?
— Не те мразя.
— Да бе, повярвах ти.
— Виж… — Тя раздразнено мачкаше шапката-невидимка, — Просто от нас не се очаква да сме приятели, не разбираш ли? Родителите ни са съперници.
— Защо?
— Колко още причини ти трябват? — възкликна Анабет. — Веднъж майка ми хванала баща ти с някаква девойка в храма на Атина, което е проява на огромно неуважение. Друг път пък Атина и Посейдон се състезавали кой да бъде покровител на град Атина. Баща ти направил някакъв безумен извор със солена вода, а майка ми създала маслиново дръвче. Хората разбрали, че нейният дар е по-добър и кръстили града си на нейно име.
— Явно са си падали по маслините.
— О, зарежи.
— Виж, ако беше създала пица, това вече можех да го разбера.
— Престани!
На предната седалка Аргус се усмихна. Не каза нищо, но едно от сините очи на врата му ми намигна.
В Куинс движението беше доста натоварено и се забавихме. Докато стигнем до Манхатън, слънцето вече залязваше и започваше да вали.
Аргус ни остави на автогарата в северозападната част, недалеч от апартамента на мама и Гейб.
На една пощенска кутия беше залепена листовка със снимка и „Виждали ли сте това момче?“ Откъснах я, преди Анабет и Гроувър да са й обърнали внимание.
Аргус свали багажа ни, увери се, че сме си взели билети за автобуса и на излизане от паркинга протегна ръка, така че за последно да ни погледне с окото на опакото на китката си.
Помислих си колко бях близо до вкъщи. В обикновен делничен ден майка ми вече щеше да се е върнала от магазина. Смрадливият Гейб вероятно беше там и в момента играеше покер, без дори да си я спомня.
Гроувър нарами раницата си. Проследи погледа ми и рече:
— Чудиш се защо се е омъжила за него, нали, Пърси?
— Да не би да ми четеш мислите? — погледнах го изумено аз.
— Не, само чувствата. — Той сви рамене. — Май съм забравил да ти кажа, че сатирите го умеят. Мислеше си за майка си и за доведения ти баща, нали?
Питах се какво ли друго е забравил да сподели с мен.
— Майка ти се е омъжила за Гейб заради теб — продължи Гроувър. — Ти го наричаш „смрадлив“, но тази дума е направо слаба за него. Аурата му е… Пфу! Оттук даже го подушвам. Подушвам следите му и по теб, макар да не си се приближавал до него от седмици.
— Благодаря. Къде е най-близката баня?
— Трябва да си му благодарен, Пърси. Пастрокът ти мирише толкова отвратително, че чудесно замаскирва един полубог. Още щом подуших колата му отвътре, разбрах, че Гейб от години прикрива твоята миризма. Ако не живееше с него всяко лято, чудовищата сигурно отдавна щяха да са те открили. Майка ти е останала при него, за да те защити. Постъпила е умно. Трябва много да те е обичала, за да търпи такъв мъж. Дано това ти е някаква утеха.
Не беше никаква утеха, но се насилих да не го показвам. Мама не беше мъртва. Някой ден щях да я видя отново.
Зачудих се дали Гроувър все още четеше чувствата ми, независимо колко бяха объркани.
Радвах се, че двамата с Анабет са с мен, но ме гризеше съвестта, задето не бях напълно искрен с тях. Не им бях казал истинската причина, поради която се бях съгласил на този откачен подвиг.
Не ме интересуваше мълнията на Зевс, нито спасяването на света, че дори и възможността да помогна на баща си в труден момент. Колкото повече размишлявах, толкова повече се ядосвах на Посейдон, задето нито веднъж не бе дошъл да ме види, не беше помогнал на майка ми, не бе изпратил дори един чек. Беше ме признал за свой син само защото се нуждаеше от мен.
Интересуваше ме единствено майка ми.
Хадес ми я беше отнел нечестно и щеше да му се наложи да ми я върне.
„Който приятел зове се, предателство сее“ — прозвуча предсказанието в главата ми. — „Да спасиш най-скъпото не ще съумееш?“
Млъкни!
Дъждът не спираше.
Докато чакахме автобуса ни стана скучно и решихме да поиграем на хек с една от ябълките на Гроувър. Анабет беше невероятна. Успяваше да я удари с коляно, с лакът, с рамо, с каквото се сети човек. Аз също се представих общо взето добре.
Но играта приключи, когато ябълката прелетя близо до устата на Гроувър. Чу се само едно козе „хрус“ и нашият хек изчезна — барабар с дръжката и семките.
Гроувър се изчерви. Понечи да се извини, но с Анабет не можехме да спрем да се смеем.
Накрая автобусът дойде.
Докато чакахме на опашката, за да се качим, Гроувър се заоглежда напрегнато и върхът на носа му започна да потрепва, сякаш беше надушил енчилада.
— Какво има? — попитах.
— Не знам — отвърна той. — Най-вероятно нищо.
Личеше си, че не е нищо. Притеснението му зарази и мен. Изпитах облекчение, когато най-сетне се качихме и се настанихме по местата си в задната част на автобуса. Подредихме раниците. Анабет седеше като на тръни и разтревожено удряше бейзболната си шапка в бедрото.
Изведнъж ме побутна по коляното.
