Ченето ми увисна.
— По-точно — вдигна ръка, за да ме накара да замълча — така смята Зевс. На срещата на боговете по време на зимното слънцестоене Зевс и Посейдон се скарали. Обичайните глупости: „Майка ни Рея обичаше повече теб“, „Въздушните бедствия са по-зрелищни от морските“ и така нататък.
След това Зевс открил, че мълнията е изчезнала. Някой я е взел направо от трона изпод носа му. Веднага обвинил Посейдон. Само че един бог не може сам да отнеме символа на друг — най-старите божествени закони го забраняват. Зевс обаче вярва, че баща ти е убедил някой герой да открадне мълнията.
— Ама аз не съм…
— Търпение, дете, изслушай ме. Подозренията на Зевс не са безпочвени. Пещите на циклопите са на дъното на океана, което дава на Посейдон известно влияние над майсторите на мълнията. Зевс е убеден, че Посейдон я е откраднал и е накарал циклопите да изковат още стотици като нея, за да свали Зевс от трона. Зевс обаче не беше сигурен кой герой е използвал Посейдон, за да отмъкне оръжието. Сега обаче Посейдон открито те призна за свой син. Ти беше в Ню Йорк през зимната ваканция. Лесно би могъл да се промъкнеш на Олимп. Зевс вярва, че е намерил крадеца.
— Ама аз никога не съм бил на Олимп. Зевс е откачил! Хирон и Гроувър погледнаха нервно към небето. Облаците, изглежда, нямаха намерение да ни заобиколят, както беше обещал сатирът. Трупаха се направо над долината и ни захлупваха като в ковчег.
— Пърси… — обади се Гроувър. — Тук много внимавам какви думи използваме по адрес на повелителя на небето.
— Да речем, че по-скоро го гони параноя — предложи Хирон. — Но пък Посейдон и преди се е опитвал да открадне мълнията на Зевс. Ако не се лъжа, точно за това беше трийсет и осмият въпрос в годишния тест…
Погледна ме, сякаш очакваше да помня трийсет и осмия въпрос.
Как беше възможно да ме обвиняват в кражба на оръжие!? От Зевс!? Та аз не бях способен да отмъкна дори парче пица от масата за покер на Гейб, без да ме сгащят.
— Имаше някаква златна мрежа — напънах се да си припомня. — Посейдон, Хера и няколко други богове овързали Зевс и отказали да го пуснат, докато не обещал да бъде по-добър властелин, нали?
— Точно така — кимна Хирон. — И оттогава Зевс няма доверие на Посейдон. Баща ти, разбира се, отрича всичко и твърди, че обвиненията са го обидили жестоко. Двамата се препират вече месеци наред и заплашват с война. А сега се появи и ти, както се казва, последната капка.
— Но аз съм просто едно дете!
— Пърси — намеси се Гроувър, — ако беше на мястото на Зевс и вече подозираше, че брат ти планира да те свали от трона, а после той изведнъж признае, че е престъпил свещената клетва, дадена след Втората световна война, и е станал баща на герой, който може да бъде използван като оръдие срещу теб… това нямаше ли да те накара да се замислиш?
— Ама аз нищо не съм направил! Посейдон, баща ми… той нали не е откраднал мълнията наистина?
— Повечето здравомислещи наблюдатели биха се съгласили, че кражбата не е в стила на Посейдон — въздъхна Хирон. — Само че богът на моретата е прекалено горд, за да се опита да убеди брат си. Зевс му е дал краен срок да върне мълнията до лятното слънцестоене. Което е на 21 юни, след десет дни. Посейдон пък иска Зевс да му се извини, задето го нарекъл крадец. Надявах се дипломацията да победи. Надявах се, че Хера, Деметра или Хестия ще успеят да ги вразумят. Твоята поява обаче хвърли допълнително масло в огъня на разпрата. Сега и двамата отказват да отстъпят. Ако някой не се намеси и мълнията не бъде намерена и върната на Зевс преди деня на слънцестоенето, ще последва война. А знаеш ли какво ще означава една подобна война, Пърси?
— Нещо много лошо — предположих аз.
— Представи си целия свят в хаос. Природата във война със самата себе си. Боговете на Олимп ще бъдат принудени да избират на чия страна да застанат. Разрушения. Кланета. Милиони жертви. Западната цивилизация ще се превърне в такова бойно поле, че Троянската война ще ни се стори като детинско замерване с морска пяна.
— Много лошо — повторих аз.
— А ти, Пърси Джаксън, пръв ще усетиш гнева на Зевс.
Заваля. Играчите на волейбол прекъснаха мача и смутено вдигнаха глави към небето.
Аз бях причината бурята да стигне дотук. Зевс наказваше целия лагер заради мен. Ядосах се.
— Значи трябва да намеря глупавата мълния и да я върна на Зевс?
— Каква по-добра стъпка към мира от това синът на Посейдон да върне откраднатото оръжие на Зевс?
— А ако тя не е у Посейдон, къде е тогава?
— Мисля, че се досещам. — Лицето на кентавъра помръкна. Едно старо предсказание… е, поне части от него, сега вече придобиват смисъл. Преди да ти го разкрия обаче трябва официално да приемеш задачата. Трябва да се посъветваш с оракула.
— Защо преди това не ми кажете къде е мълнията?
— Защото ако ти кажа, ще се изплашиш и няма да приемеш предизвикателството.
— Ясно.
На гърлото ми заседна буца.
— Значи си съгласен?
Погледнах Гроувър, който кимна окуражително.
Лесно му беше на него. Зевс искаше да убие мен.
— Съгласен съм — казах. — По-добре, отколкото да ме превърнат в делфин.
— Значи е време да се допиташ до оракула — рече Хирон. — Качи се на тавана, Пърси Джаксън. И когато се върнеш, ако все още си с всичкия си, ще поговорим пак.
Четири етажа по-нагоре стълбите свършваха под зелен капак на тавана.
Дръпнах въжето. Капакът се отвори и се спусна дървена стълба.
Лъхна ме застоял мирис на влага и гнило дърво, и още нещо… нещо, което си спомнях от часовете по биология.
Поех дълбоко дъх и тръгнах нагоре.
Таванското помещение беше пълно с боклуци — покрити с паяжини поставки за ризници; проядени от ръжда потъмнели щитове; стари кожени сандъци с лепенки „Итака“, „Островът на Цирцея“, „Земята на Амазонките“. Дълга маса със стъкленици, в които в някаква течност се съхраняваха отсечени космати лапи с нокти, огромни жълти очи и най-различни други части от тела на чудовища. Прашен трофей, закачен на стената, приличаше на огромна змийска глава, само че с рога и пълен набор остри зъби. Надписът на табелката гласеше ГЛАВА НА ХИДРА №1, Ню Йорк, 1969 г.
До прозореца на трикрако столче седеше най-зловещият експонат — мумия. Но не от онези, увити в парцали, а спаружена като шушулка жена в боядисана на неравни ивици лятна рокля, с най-малко десетина мънистени наниза на врата и дълга черна коса, прибрана в кърпа. Сигурно е била индианка или хипарка, но така или иначе беше мъртва от много, много време. Изтънялата кожа на лицето й беше изопната върху черепа, а очите изглеждаха стъклени, сякаш на мястото на истинските бяха сложени камъчета.
Като я видях, направо се разтреперих.
А след това тя се размърда и отвори уста.
Побягнах обратно към изхода, но вратата се хлопна под носа ми.
От устата на мумията се издигна зеленикав дим и се заизвива на плътни кълба по пода, разнесе се съскане като от двайсет хиляди змии.
В главата ми отекна глас:
За малко не отговорих: „Не, благодаря, май съм объркал вратата, търсех банята.“ Но се насилих да остана.
Мумията не беше жива. Тя просто служеше за обиталище на нещо друго — това, която се увиваше
