Едно момче от отряда на Арес ме удари в гърдите с плоската страна на меча и аз се пльоснах на земята.
В този момент спокойно можеха да ме размажат, но вместо това те избухнаха в див кикот.
— Дай да го острижем нула номер — предложи Клариса. — Хванете го!
Успях да се изправя на крака. Вдигнах меча, но Клариса го отклони настрани с копието, полетяха искри. Сега и двете ми ръце бяха вцепенени.
— Ау! — извика тя. — Леле, какъв герой! Направо да си умреш от страх!
— Знамето е натам — казах й. Опитах се да звуча ядосано, но май не прозвуча точно така.
— Само че нас знамето не ни интересува — обади се една от дружките й. — Интересува ни един идиот, който ни направи за посмешище.
— Вие и сами се справяте чудесно с тази задача — отвърнах аз. Това определено не беше най-умната постъпка в живота ми.
Нахвърлиха се върху мен едновременно. Отстъпих към потока, опитах се да вдигна щита си, но Клариса ме изпревари. Копието й ме удари право в ребрата. Ако не бях с ризница, щеше да ме набучи като шиш кебап. За сметка на това от електрическия удар за малко не ми опадаха зъбите. Някой замахна с меч напреко на ръката ми и остави доволно голяма рана.
При вида на кръвта ми се зави свят, връхлетяха ме топли и студени вълни.
— Нараняването е забранено!
— Ой! — обади се момчето, което ме беше ударило. — Май ще ме лишат от десерт за една седмица!
След това ме бутна в потока и аз паднах по задник във водата.
Отново избухна смях. Давах си сметка, че щом той заглъхнеше, с мен беше свършено.
В този миг обаче се случи нещо. Водата пробуди сетивата ми, все едно току-що бях изял цял пакет от желираните бонбони с двойно еспресо, които ми носеше мама.
Клариса и другарите й нагазиха в потока, за да ме хванат. Но аз вече се бях приготвил да ги посрещна.
Замахнах с плоската страна на меча към главата на първия и съборих шлема му. Ударих го толкова силно, че онзи се облещи и се строполи във водата. Грозник №2 и Грозник №3 скочиха към мен. Единия го халосах с щита, а с меча в другата си ръка отрязах синия гребен на шлема на другия. И двамата веднага отстъпиха. Грозник №4 не изглеждаше особено ентусиазиран да се изправи срещу мен, но Клариса не се поколеба и връхлетя с наелектризираното си копие. Аз обаче го прихванах между щита и меча си и го счупих като клечка.
— Не! — изпищя тя. — Идиот такъв! Смрадлив червей!
Сигурно щеше да продължи да нарежда в този дух, но аз я цопнах по главата с плоската страна на меча и тя се олюля и направи крачка назад.
Изведнъж се разнесоха викове и възбудени писъци, вдигнах глава и видях Люк да тича към границата, вдигнал високо червеното знаме. Пазеха го няколко момчета на Хермес, а двама-трима от хижата на Аполон отбиваха атаките на синовете на Хефест. Групата на Арес се изправи и Клариса измърмори неясно проклятие.
— Измама! — изкрещя тя. — Скроили са ни номер!
Затътриха се след Люк, но вече беше късно. Само след няколко крачки той вече беше на наша територия. Отрядът на сините изрева победоносно. Червеното знаме мигом се преобрази в сребристо. На мястото на глиганската глава и копието се появи огромен кадуцей — символа на Хермес. Момчетата от синия отбор подхванаха Люк и го понесоха на рамене. Хирон притича в лек галоп от гората и наду раковината.
Край на играта. Победата беше наша.
Канех се да отида да се включа във веселбата, когато от тъмното край мен се разнесе гласът на Анабет:
— Никак не беше зле, герой. Огледах се, но не я видях.
— Къде си се научил да се биеш така? — продължи тя. Въздухът затрептя и Анабет се материализира до мен с бейзболна шапка в ръка, сякаш тъкмо я беше свалила от главата си.
Ядосах се. Дори не обърнах внимание на това, че явно можеше да става невидима.
— Нагласила си го нарочно! — занареждах гневно. — Сложила си ме тук, защото си знаела, че Клариса ще дойде да си отмъсти, а междувременно си изпратила Люк по фланга. Всичко си измислила предварително.
— Казах ти — сви рамене тя. — Атина винаги, ама винаги има план.
— План да ме разпердушинят.
— Дойдох възможно най-бързо. Тъкмо се канех да се намеся, но… — отново сви рамене. — На теб не ти трябваше помощ.
После погледна ранената ми ръка.
— Как го направи?
— Рана от меч. Как мислиш?
— Не. Беше рана от меч. Погледни.
Кръвта я нямаше. На мястото на раната се белееше дълъг белег, а дори и той вече избледняваше. Пред очите ми и превърна в малка драскотина, а после изчезна.
— Нямам представа…
Анабет се замисли. Едва ли не можех да видя как се напрягат сивите й гънки в главата. Сведе поглед към краката ми, после се обърна към счупеното копие на Клариса и каза:
— Излез от водата, Пърси.
— Какво…
— Направи го.
Стъпих на брега и моментално се почувствах като пребит. Ръцете ми отново изтръпнаха. Притокът на адреналин се оттече. Олюлях се и за малко не паднах, но Анабет ме подхвана.
— Ох, Стикс! — изруга тя. — Това не е добре. Не исках… Мислех, че е Зевс…
Преди да успея да попитам за какво говори, чух отново кучешкото ръмжене, само че този път идваше много по-отблизо. Вой раздра гората.
Веселите викове на лагерниците мигновено замряха. Хирон извика нещо на старогръцки, което впоследствие си дадох сметка, че съм разбрал без проблем: „Не мърдайте! Лъка ми!“.
Анабет извади меча си.
Над черните скали над нас стоеше грамадно черно куче колкото носорог, с червени като жарава очи и зъби като ками.
Гледаше право в мен.
Никой не помръдваше, само Анабет извика:
— Пърси, бягай!
Опита се да застане пред мен, но чудовището я изпревари. Прескочи я — огромна сянка с блеснали зъби — и в мига, в който отстъпих назад, усетих как остри като бръснач нокти раздират ризницата ми. Разнесе се порой от състене, все едно някой великан раздираше четирийсет листа хартия едновременно. От врата на звяра стърчаха десетки стрели. Чудовището падна в краката ми мъртво.
По някакво чудо бях жив. Не исках да поглеждам останките на разкъсаната ми ризница. Усещах как по гърдите ми се стича нещо топло — бях ранен, и то лошо. Още една секунда и чудовището щеше да ме е превърнало в петдесет килограма кайма.
Хирон дотича в тръс с лък в ръка и мрачно лице.
—
— Някой я е извикал — рече Хирон. — Някой от лагера.
Люк се приближи, знамето в ръката му беше забравено, неговият славен миг бе отлетял.
— Пърси е виновен! Пърси го извика! — изкрещя Клариса.
— Замълчи, дете — скара й се Хирон.
Тялото на чудовището изтля, превърна се в сянка и бързо потъна в земята.
