— Влез!
Гроувър изтопурка вътре с разтревожен вид.
— Господин Д. иска да те види.
— Защо?
— Да ти… най-добре сам да ти каже.
Побързах да се облека и го последвах, бях убеден, че здраво съм загазил.
От няколко дни ме мъчеше предчувствието, че ще ме повикат в къщата. Сега, когато официално бях признат за син на Посейдон, сигурно щяха да ме обявят за виновен само задето бях жив. Вероятно останалите богове вече обсъждаха как най-добре да ме накажат, задето съм се родил и сега господин Д. щеше да обяви присъдата.
Небето над Лонг Айлънд изглеждаше като врящо мастило. Мъглява дъждовна завеса приближаваше към нас.
Попитах Гроувър дали има чадър.
— Не — отвърна той. — Тук вали само когато поискаме.
— А онова какво е? — посочих задаващата се буря.
— Ще ни заобиколи — отговори той, но хвърли притеснен поглед нагоре. — Тук времето винаги е хубаво.
Дадох си сметка, че беше прав. За седмицата, която бях прекарал в лагера, нито веднъж не беше мрачно. Малкото дъждовни облаци, които бях видял, бяха подминали долината.
Тази буря обаче… изглеждаше страшна.
На игрището за волейбол децата на Аполон играеха срещу сатирите. Близнаците на Дионис се разхождаха из ягодовите поля и ускоряваха растежа. Всички се занимаваха с обичайната си работа, но изглеждаха напрегнати. Следяха облаците.
С Гроувър се качихме на верандата.
Дионис седеше на масата за карти с хавайската си риза на тигрови ивици и с диетичната кола в ръка, точно както го бях видял първия път. Хирон се беше настанил срещу него във фалшивата си инвалидна количка. Играеха срещу невидими противници — от другите две страни на масата още няколко карти висяха във въздуха.
— Виж ти, виж ти — измърмори господин Д., без да вдига поглед. — Нашата малка знаменитост.
Мълчах.
— Седни — подкани ме господин Д. — И не очаквай да ти се кланям, простосмъртно дете, само защото старият Брадатко ти е баща.
Няколко светкавици проблеснаха сред облаците. Гръм разтресе прозорците.
— Дрън, дрън, дрън, говори си, на кого му пука — мърмореше Дионис.
Хирон се преструваше, че разглежда картите си. Гроувър се облегна на парапета и запристъпва от копито на копито.
Единствените свободни столове очевидно бяха заети от невидимите играчи, така че предпочетох да остана прав.
— Ако зависеше от мен — продължи Дионис, — щях да направя така, че клетките ти да се възпламенят от само себе си. Ще пометем пепелта и ще си спестим куп неприятности. Хирон обаче смята, че това е в разрез с мисията ми в този проклет лагер: да се грижа никой да не навреди на дребните досадници.
— Спонтанното възпламеняване си е чиста проба вреда — вметна Хирон.
— Глупости! — възропта Дионис. — Момчето нищо няма да усети. Все едно, приех да се въздържам. Мисля вместо това да те превърна в делфин и да те изпратя обратно при бащата.
— Господин Д.! — обади се пак Хирон.
— Уф, да, добре — примири се Дионис. — Има още една възможност. Само че е смъртоносна глупост. — Дионис се изправи, а картите на невидимите играчи паднаха на масата. — Викат ме на Олимп за спешно съвещание. Ако момчето е още тук, като се върна, ще го превърна в делфин. Ясен ли съм? И, Персей Джаксън, ако имаш малко мозък в главата, ще разбереш, че това е много по-разумен вариант от този, който ще ти предложи Хирон.
Дионис взе една от картите за игра, завъртя я и тя се превърна в нещо като кредитна карта с чип. Не, по-скоро пропуск.
Щракна с пръсти.
Пространството около него сякаш се начупи и огъна, а той затрепка като холограма. После отнякъде подухна вятър и холограмата изчезна безследно, като остави след себе си аромат на прясно изцеден гроздов сок.
Хирон ми се усмихна, изглеждаше уморен и напрегнат.
— Пърси, седни, моля те. Гроувър, ти също.
Седнахме.
Хирон сложи картите си на масата — печеливша ръка, която не бе успял да използва.
— Какво мислиш за случката с хрътката на Хадес?
Името беше напълно достатъчно, за да се разтреперя.
Може би очакваше да отговоря: „А, нищо работа. Такива ги изяждам за закуска.“ Но не бях в настроение да лъжа.
— Изплаших се — отвърнах. — Ако не бяхте я убили, сега щях да съм мъртъв.
— Ще има и по-лоши неща, Пърси. Много по-жестоки чудовища ще срещнеш по пътя си.
— По кой път?
— Който ще те изведе до подвига, който трябва да извършиш. Готов ли си да тръгнеш?
Хвърлих бърз поглед на Гроувър, който стоеше със стиснати палци.
— Ммм, господине, а какъв е този подвиг?
— Уф — изкриви лице Хирон, — подробностите винаги са най-трудната част.
В долината отекна гръм. Буреносните облаци вече бяха стигнали до брега. Докъдето ми стигаше погледът, небето и морето се сливаха и кипяха.
— Посейдон и Зевс — обадих се. — Препират се за нещо ценно… нещо, което е било откраднато, нали?
Хирон и Гроувър се спогледаха.
— Откъде знаеш? — приведе се в количката си кентавърът.
Усетих, не лицето ми пламна. Съжалих, че си отворих голямата уста.
— От Коледа насам времето е странно, сякаш морето и небето се бият. После говорих с Анабет, тя е подочула за някаква кражба. А и… сънувам разни неща.
— Знаех си! — обади се Гроувър.
— Замълчи, сатире! — заповяда Хирон.
— Трябва да замине! — Очите на Гроувър блестяха развълнувано. — Няма друг начин!
— Единствено оракулът може да реши. — Учителят поглади твърдата си брада. — Въпреки това, Пърси, имаш право. Баща ти и Зевс от векове не са се скарвали така. Да, сдърпали са се за нещо ценно, което е било откраднато. По-точно: мълния.
— Какво? — изсмях се аз.
— Не го приемай с насмешка — предупреди ме Хирон. — Не става дума за обикновена пръчка, покрита с лъскав станиол, както изобразяват мълнията на Зевс в провинциалните театри. Говоря за половин метров цилиндър от висококачествен божествен бронз с огромен разрушителен заряд.
— О!
— Истинската мълния на Зевс! — Той разпалено заобяснява. — Символът на властта му! Първото оръжие, изработено от циклопите за войната срещу титаните — мълнията, която е срутила планината Етна и е свалила Кронос от трона му; майката на всички мълнии, в която има концентрирана толкова енергия, че в сравнение с нея водородните бомби на простосмъртните са обикновени фойерверки.
— И тя е изчезнала?
— Била е открадната — поправи ме Хирон.
— От кой?
— От „кого“ — смръщи се той, непоправимият учител. — От теб.
