Похитителят на мълнии

около мен в зелената мъгла. Но дори и то не беше зло, както учителката ми по математика госпожа Додс или минотавъра, По-скоро беше като трите мойри, които плетяха пред сергията за плодове на магистралата — могъща сила, много по-древна от човека. И като че ли определено не желаеше смъртта ми.

— Каква е съдбата ми? — попитах аз, събрал кураж.

Димът се сгъсти и се събра пред мен над масата със стъклениците. Изведнъж около нея се появиха четирима мъже, които играеха карти. Лицата им се виждаха ясно. Смрадливия Гейб и приятелите му.

Стиснах юмруци, макар да знаех, че не са истински. Беше видение, предизвикано от дима.

Гейб се обърна към мен и заговори със стържещия глас на оракула:

На запад те чака богът двулик.

Приятелят му отдясно вдигна поглед и добави със същия глас:

Откраднатото ще върнеш на господаря велик.

Мъжът отляво хвърли два чипа за покер и се включи:

Който приятел зове се, предателство сее.

Накрая Еди — домоуправителят — нанесе фаталния удар:

Да спасиш най-скъпото не ще съумееш.

Фигурите започнаха да се разсейват. Бях толкова смаян, че не можех да помръдна, димът се изви като огромна зелена змия и се вмъкна обратно в устата на мумията и аз извиках:

— Чакай! Какво искаш да кажеш? Какъв приятел? Какво няма да спася?

Опашката на змията изчезна в гърлото на мумията и тя отново се облегна на стената. Устата й се затвори здраво, сякаш от години не се беше отваряла. Възцари се тишина — съвсем обикновен таван, пълен с боклуци.

Дори и да останех тук, докато се покриех с прахоляк и паяжини, нищо повече нямаше да науча. Срещата ми с оракула беше приключила.

— Е? — попита Хирон.

Пльоснах се в стола до масата за карти.

— Ще върна откраднатото.

— Страхотно! — подскочи Гроувър и развълнувано задъвка остатъците от кутийка диетична кока- кола.

— Какво точно каза оракулът? — настоя Хирон. — Важно е.

В ушите ми все още кънтеше съскащият глас.

— Ами… тя каза, че на запад ме чака някакъв двулик бог. И че ще върна откраднатото на господаря.

— Знаех си! — обади се Гроувър.

— Нещо друго? — присви вежди Хирон.

Не исках да му казвам.

Кой приятел щеше да ме предаде? Нямах чак толкова много.

А последното изречение — че няма да успея да спася най-важното. Що за оракул би те пратил да вършиш подвизи с думите: „А, и между другото, да знаеш, че в крайна сметка ще се провалиш.“?

Как бих могъл да го призная на Хирон?

— Не — отвърнах, — нищо друго.

— Добре. — Кентавърът ме изгледа изпитателно и добави: — Само че запомни едно, Пърси. Думите на оракула често са двусмислени. Не ги мисли прекалено. Много често истината излиза наяве едва впоследствие.

Май се досещаше, че криех нещо неприятно, и се опитваше да ме успокои.

— Ясно — кимнах, предпочитах да сменя темата. — Та значи къде трябва да отида? Кой е този бог, дето ме чака на запад?

— Помисли малко — рече Хирон. — Кой би спечелил, ако Зевс и Посейдон се счепкат в открита война?

— Някой друг, който иска да завземе властта? — предположих.

— Именно. Някой, който им има зъб и е недоволен от дела, който е получил при разпределението на света преди цяла вечност. И чието царство ще стане още по-могъщо при смъртта на милиони. Някой, което мрази братята си задето са го насилили да положи клетва да няма повече деца — клетва, която и двамата са престъпили.

Сетих се за сънищата си, за злия глас, който ми говорещ изпод земята.

— Хадес!

Хирон кимна.

— Господарят на мъртвите е единствената възможност.

Парченце алуминий изпада от устата на Гроувър.

— К-какво?

— Една от фуриите нападна Пърси — напомни му Хирон. — Наблюдаваше го, докато не се убеди, че е той, след което се опита да го убие. Фуриите се подчиняват на един-единствен бог, Хадес.

— Да, ама… ама Хадес по принцип мрази героите — възрази Гроувър. — А ако е разбрал, че Пърси е син на Посейдон…

— В гората се появи една от неговите хрътки — продължи учителят — Само някой в лагера може да я е повикал от Подземното царство. Изглежда, Хадес има тук свой шпионин. Може би подозира, че Посейдон ще използва Пърси, за да очисти името си. И затова предпочита да го убие, преди този млад полубог да е започнал подвизите си.

— Страхотно — измърморих аз. — Значи вече двама върховни богове желаят смъртта ми.

— Но да отиде в… — Гроувър замълча, думата заседна в гърлото му. — Защо да не е възможно мълнията да е някъде другаде, да речем в Мейн? По това време на годината в Мейн е много приятно.

— Хадес е изпратил някой от слугите си да открадне мълнията — настоя Хирон. — Скрил я е в Подземното царства като много добре е знаел, че Зевс ще обвини Посейдон. Не твърдя, че разбирам напълно мотивите на господаря на мъртвите или защо точно сега е избрал да започне война, но едно е сигурно: Пърси трябва да отиде в Подземното царство, да намери мълнията и да разкрие истината.

Странен огън се разгоря в стомаха ми. Най-странното беше, че не беше страх. По-скоро нетърпение. Желание за мъст. Вече три пъти Хадес се беше опитал да ме убие — с фурията, с минотавъра и с хрътката си. По негова вина майка ми беше изчезнала. Сега се опитваше да обвини мен и баща ми за кражба, която не бяхме извършили.

Готов бях да се разправя с него.

Освен това, ако майка ми беше в Подземното царство…

„Ей, момче, я се стегни! — обади се гласецът в главата ми, който все още мислеше разумно. — Ти си дете. Хадес е бог.“

Гроувър трепереше. Без да се усети, беше минал на картите за игра — дъвчеше ги все едно бяха чипс.

Горкият, трябваше да дойде с мен, за да получи разрешително за търсач, каквото и да беше това, но как бих могъл да искам от него да ме придружи, още повече, че оракулът беше казал, че няма да успея? Това си беше истинско самоубийство.

— А защо — попитах — просто не кажем на другите богове, че Хадес е крадецът? Зевс и Посейдон може да слязат в Подземното царство и да раздадат правосъдие.

— Не можеш да обвиниш някого, без да разполагаш с доказателства — отвърна Хирон. — Освен това, дори и да заподозрат Хадес — а предполагам, че Посейдон вече го подозира — те няма как сами да вземат мълнията. Не могат да навлизат в територията на друг бог, освен ако той не ги покани. Така гласи древното правило. Героите обаче са далеч по-свободни. Могат да ходят, където си поискат, да предизвикат, когото си искат, стига да са достатъчно смели и силни. От боговете не може да се търси отговорност за действията. Но защо според теб боговете винаги действат чрез хората?

— Искаш да кажеш, че ще ме използват?

— Казвам, че неслучайно Посейдон те призна за свой точно сега. Това е рискован ход, но той е в безизходица. Има нужда от теб.