— Мая! — извика той.
От подметките изникнаха бели крила и аз така се стреснах, че ги изпуснах. Маратонките заподскачаха по земята, после крилата се сгънаха и изчезнаха.
— Яко! — възкликна Гроувър.
— Служиха ми вярно по време на моята мисия — усмихна се Люк. — Подарък от баща ми. Но вече няма за какво да ги използвам…
Лицето му посърна.
Не знаех какво да кажа. Достатъчно ми беше, че Люк е дошъл да ни изпрати. Страхувах се, че може да ме е намразил заради всичкото внимание, което бях привлякъл към себе си през последните дни. Но той дори ми беше донесъл вълшебен подарък… Изчервих се почти колкото Анабет.
— Благодаря — казах. — Благодаря много.
— Виж, Пърси… — поде притеснено Люк, сякаш му беше трудно да изкаже чувствата си на глас. — Всички се надяват на теб. Така че просто… убий няколко чудовища и за мен, става ли?
Стиснахме си ръцете. Люк потупа Гроувър между рогцата, после прегърна Анабет, която сякаш всеки момент щеше да припадне.
— Внимавай, ще прегрееш — подхвърлих й, след като Люк си тръгна.
— Млъкни.
— Нарочно остави той да плени знамето, нали?
— О… защо изобщо съм тръгнала с теб, Пърси? Заслиза ядосано по склона, долу на пътя ни чакаше бял микробус. Аргус я последва с ключове в ръка.
Вдигнах крилатите маратонки и внезапно ме връхлетя неприятно предчувствие.
— Не мога да ги използвам, наля? — погледнах въпросително Хирон.
— Люк искаше да помогне, Пърси — отвърна той, — но да се придвижваш по въздуха… не би било много разумно.
Кимнах разочаровано, но после ми хрумна идея.
— Хей, Гроувър, искаш ли един вълшебен подарък?
— Аз ли? — Очите му светнаха.
За част от секундата нахлузи маратонките на копитата си и първият летящ козел в света бе готов за старт.
— Мая! — извика той.
Веднага се издигна във въздуха, но после изведнъж се на клони настрани и раницата му заора в тревата. Крилатите обувки не спираха да подскачат нагоре-надолу като малки кончета, които се опитват да го хвърлят от гърба си.
— Практика! — извика Хирон след него. — Трябва ти малко практика!
— А-а-а-а! — Гроувър полетя с краката напред към микробуса като полудяла косачка за трева.
Понечих да го последвам, но Хирон ме дръпна за ръката.
— Пърси, можеше да те обуча по-добре. Само да бях имал малко повече време. Херкулес и Язон бяха много по-подготвени.
— Няма проблем. Щеше ми се само…
Спрях се, защото щеше да прозвучи като мрънкане. Но така или иначе, беше истина — бях се надявал баща ми да ми даде някакъв готин вълшебен предмет, нещо като крилатите маратонки на Люк или невидимата шапка на Анабет.
— Ама че съм разсеян — извика Хирон. — За малко да забравя.
Извади от сакото си химикалка и ми я подаде. Съвсем обикновен химикал за еднократна употреба, с черен пълнител и капачка. Едва ли струваше повече от трийсет цента.
— Еха — измърморих без особен ентусиазъм. — Благодаря.
— Пърси, това е подарък от баща ти. Пазя го от години, без да знам, че през цялото време съм чакал теб. Но сега вече предсказанието е ясно. Ти си избраният.
Спомних си екскурзията до музея, когато бях изпарил госпожа Додс. Хирон ми беше хвърлил химикал, който се превърна в меч. Възможно ли беше този…?
Махнах капачката и химикалът мигновено се удължи и натежа. След половин секунда вече държах лъскав бронзов меч с двустранно острие, увита в кожа ръкохватка и плоска ножница, инкрустирана със златни нитове.
Това бе първото оръжие, чиято тежест усещах идеално балансирана в ръката си.
— Мечът има дълга и трагична история, която няма нужда да ти разказвам — рече Хирон. — Името му е Анаклусмос.
— Въртоп — преведох аз и сам себе си изненадах колко лесно се оправях вече на старогръцки. — Въртоп!
— Използвай го само в краен случай — продължи учителят — и само срещу чудовища. Героите не бива да нараняват простосмъртни, освен при самозащита, разбира се, но този меч така или иначе нищо не би могъл да им направи.
— Защо? — погледнах зловещото острие. — Как е възможно?
— Мечът е от божествен бронз. Изкован е от циклопите и е закален в дълбините на Етна, а после е потопен в река Лета. Смъртоносен е за чудовищата и за всички създания от Подземното царство, стига те да не те убият преди това. Но острието би преминало през тялото на простосмъртен все едно то не съществува. Простосмъртните не са достатъчно важни, за да ги убие. Но ти, като полубог, можеш да бъдеш убит и с божествени, и с обикновени оръжия. В това отношение си двойно по-уязвим.
— Хубаво е да го знам.
— Сега сложи капачката обратно.
Докоснах капачката до меча и Въртоп се смали до обикновен химикал. Прибрах го в джоба, като си мислех дано не го загубя, тъй като в училище постоянно ми изчезваха химикалите.
— Спокойно, няма — каза Хирон.
— Какво няма?
— Да го изгубиш. Той е омагьосан винаги да се появява в джоба ти. Пробвай.
Със свито сърце хвърлих химикала надолу по склона и видях как потъва сред тревата.
— Почакай секунда-две — рече учителят. — Сега провери в джоба.
Химикалът, разбира се, беше там!
— Страхотно! — възкликнах. — А какво ще стане, ако някой простосмъртен ме види да вадя меч?
— Мъглата е могъщо нещо, Пърси — усмихна се Хирон.
— Мъглата ли?
— Да. Прочети „Илиада“ — в нея непрекъснато се споменава. Винаги, когато богове или чудовища се появяват в света на простосмъртните, се спуска мъгла, която закрива очите на хората. Ти виждаш истината, понеже си полубог, но останалите тълкуват случилото се така, че да намерят обяснение за него. Забележително е какви усилия полагат, за да напаснат нещата в своята версия на реалността.
Прибрах Въртоп обратно в джоба.
За пръв път почувствах, че наистина съм готов за подвизи. Напусках лагера и поемах на запад без възрастен, който да ме наглежда, без резервен план, дори без мобилен телефон. (Хирон каза, че чудовищата могат да проследят сигнала и ако използвам мобилен телефон, все едно сам им се пъхам в ръцете.) Разполагах само с един меч, с който да се отбранявам срещу враговете и да стигна до Подземното царство.
— Хирон, ако боговете са безсмъртни… какво е имало преди тях?
— Преди тях има цели четири епохи. Времето на титаните е четвъртата епоха, понякога наричана и Златната епоха, което със сигурност е погрешно. Западната цивилизация и върховенството на Зевс са петата епоха.
— Тогава какво е било преди?
— Дори и аз не съм толкова стар, дете. — Кентавърът замислено присви устни. — Знам само, че тогава простосмъртните тънели в жесток мрак. Кронос, върховният господар на титаните, наричал своето управление Златната епоха, защото хората живеели в невинно незнание. Но това си е чиста пропаганда. Той изобщо не се интересувал от човеците, освен като храна и източник на евтини забавления. Едва при
