Баща ми имаше нужда от мен!
В гърдите ми се заблъска рояк противоположни чувства. Не знаех дали да се бунтувам, или да бъда благодарен, дали да се радвам или да се ядосам. През последните дванайсет години Посейдон ме беше пренебрегвал. Сега изведнъж решаваше, че съм му нужен.
— Ти от самото начало знаеше, че съм син на Посейдон, нали? — попитах.
— Таях известни подозрения. Както вече споменах, аз също съм говорил с оракула.
Бях сигурен, че премълчаваше още много неща от своето предсказание, но сега не му беше времето да го притискам. Все пак и аз не си бях казал всичко.
— Така, да се изясним — рекох. — От мен се очаква да отида в Подземното царство и да се изправя срещу господаря на мъртвите.
— Да — потвърди Хирон.
— Да намеря най-мощното оръжие във Вселената.
— Точно така.
— И да го върна обратно на Олимп преди лятното слънцестоене, което е след десет дни.
— Общо взето това е всичко.
Погледнах Гроувър, който преглътна асото купа.
— Споменах ли, че в Мейн е много приятно по това време на годината? — попита той със слаб гласец.
— Няма нужда да идваш — казах му. — Нямам право да рискувам живота ти.
— О… — той запристъпва от копито на копито. — Не… просто сатирите и подземията… ами…
Пое дълбоко дъх, изправи се и отърси късчета карти и алуминиеви парченца от тениската си.
— Ти спаси живота ми, Пърси. Ако… ако наистина искаш да тръгна с теб, няма да те изоставя.
Връхлетя ме такова облекчение, че едва не се разплаках, а това едва ли щеше да приляга много на един герой.
Гроувър беше единственият ми стар приятел. Не бях сигурен какво може да направи един добродушен сатир срещу господаря на мъртвите, но само заради мисълта, че щеше да бъде до мен, се чувствах по- добре.
— Само така, Гроуви! — Обърнах се към Хирон. — Къде трябва да отида? Оракулът само спомена, че е на запад.
— Входът на Подземното царство е винаги на запад. В различните епохи се е местил, също като Олимп. В момента, разбира се, е в Америка.
— Къде?
— Що за въпрос? — изненада се Хирон. — Входът към Подземното царство е в Лос Анджелис, естествено!
— О! Естествено. Значи само вземаме самолета…
— Не! — изкрещя Гроувър. — Какво ти става, Пърси? Качвал ли си се някога на самолет?
Поклатих глава засрамено. Мама не ми даваше да летя. Все казваше, че нямаме достатъчно пари. А и нейните родители бяха загинали в самолетна катастрофа.
— Пърси, помисли малко — обади се учителят. — Ти си син на бога на моретата. Най-върлият съперник на баща ти е Зевс, повелителят на небето. Майка ти е знаела, че не бива да те качва на самолет. Ако беше пристъпил във владенията на Зевс, едва ли щеше да оцелееш.
Над нас просветна светкавица. Изтрещя гръм.
— Добре… — наложих си да не вдигам глава да поглеждам бурята. — Значи… ще пътувам по суша.
— Точно така — потвърди Хирон. — Разрешено е да вземеш със себе си двама другари. Единият е Гроувър. Има още един доброволец, ако желаеш да приемеш помощта му.
— Виж ти! — престорих се на изненадан. — Нима някой толкова глупав, че да иска да тръгне с мен?
Въздухът зад кентавъра потрепери.
Появи се Анабет и прибра бейзболната си шапка в задния джоб.
— Отдавна чакам да ми дадат възможност за подвиг, водорасляк такъв — каза тя. — Атина не е голям фен на Посейдон, но щом си се нагърбил да спасяваш света, някой трябва да дойде с теб и да те наглежда, че да не оплескаш работата.
— Щом казваш. Предполагам, че вече имаш и план, многознайке?
— Искаш ли да ти помогна, или не? — изчерви се тя.
Исках, естествено. Имах нужда от всичката помощ на света.
— Значи ще бъдем трима — рекох. — Така става.
— Отлично — намеси се Хирон. — Още днес следобед ще ви закараме до автогарата в Манхатън. Оттам нататък ще се оправяте сами.
Проблесна светкавица. Дъждът се лееше като из ведро над поляните, над които би трябвало винаги да грее слънце.
— Няма време за губене — продължи кентавърът. — Вървете да си съберете багажа.
Десета глава
Съсипвам един чисто нов автобус
Приготвих се за нула време.
Реших да оставя рога на минотавъра в хижата и така остана само да набутам малко чисти дрехи и четка за зъби в раницата, която Гроувър ми беше намерил.
От лагерния магазин ми отпуснаха сто долара простосмъртни пари и двайсет златни драхми. Монетите бяха доста големи, от едната страна имаше изображения на различни богове, а от другата на „Емпайър Стейт Билдинг“. Хирон каза, че можело да ни потрябват при срещите с безсмъртни, каквото и да значеше това.
На мен и на Анабет даде по една манерка с нектар и пликче с кубчета амброзия за спешни случаи. Напомни ни, че амброзията е храна на боговете. За нас тя беше целебна, а за простосмъртните — смъртоносна. Ако прекаляхме с нея, можеше да ни връхлети силна треска. А в големи дози можеше да предизвика спонтанно възпламеняване на клетките ни.
Анабет беше взела и вълшебната си бейзболна шапка, която била подарък от майка й за дванайсетия рожден ден. Носеше и книга на гръцки за античната архитектура, за да си чете, като й доскучае, както и дълга бронзова кама, скрита в ръкава на ризата й. Бях готов да се обзаложа, че камата ще ни донесе неприятности още при първия металдетектор.
Гроувър се беше пременил с дълги панталони и обувки, за да минава за човек. Беше си сложил и зелена шапка, защото когато валеше, къдравата му коса се сплескваше и се подаваха връхчетата на рогата му. Мъкнеше огромна оранжева раница, пълна с храна — парчета метал и ябълки. В джоба си носеше комплект тръстикови флейти, издялани от баща му, макар че знаеше само две мелодии — концерт за пиано №12 на Моцарт и песента
Сбогувахме се с останалите лагерници, хвърлихме прощален поглед на ягодовите поля, океана и голямата къща и поехме нагоре по хълма към високата ела на Талия, дъщерята на Зевс.
Там ни чакаше Хирон в инвалидната си количка. До него стоеше сърфистът, когото бях видял, докато се възстановявах.
Според Гроувър той отговарял за охраната на лагера. Имал очи по цялото си тяло и никой не можело да го изненада. Днес обаче носеше шофьорска униформа, така че се виждаха допълнителни очи само на ръцете, лицето и шията му.
— Това е Аргус — представи го Хирон. — Той ще ви закара до града и… ъ-ъ-ъ… ами, ще ви наглежда.
Чух стъпки.
Люк тичаше към нас с чифт маратонки в ръце.
— Хей! — извика запъхтяно той. — Радвам се, че ви хванах. Анабет се изчерви, както всеки път, когато Люк беше наоколо.
— Исках само да ви пожелая на добър час — рече Люк. — И реших, че може да ти свършат работа.
Подаде ми маратонките, които изглеждаха съвсем обикновени. Дори и си миришеха на маратонки.
