— Ранен си — обади се Анабет. — Бързо, Пърси, влез във водата.
— Добре съм.
— Не, не си. Хирон, виж!
Прекалено бях уморен, за да споря.
Стъпих обратно в потока, а целият лагер се събра около мен.
Моментално се почувствах по-добре. Усещах как раните по гърдите ми се затварят.
Разнесе се смаян шепот.
— Вижте, аз… не знам как става — заоправдавах се смутено. — Съжалявам…
Само че те не гледаха зарастващите рани. Взираха се в нещо над главата ми.
— Пърси… — Анабет посочи нагоре.
Когато вдигнах глава, знакът вече избледняваше, но успях да различа във въздуха тривърхо копие, изрисувано със зелена светлина. Тризъбец.
— Баща ти — прошепна Анабет. — Това вече наистина не е добре.
— Решено е! — обяви Хирон.
Скупчилите се около мен лагерници изведнъж започнаха да коленичат, последваха ги дори и потомците на Арес, макар да не изглеждаха особено доволни от това.
— Баща ми? — попитах аз изумен.
— Посейдон — кимна Хирон. — Земетръсец. Буреносец. Баща на конете. Добре дошъл при нас, Персей Джаксън, син на бога на моретата.
Девета глава
Възлагат ми подвиг
На следващата сутрин Хирон ме премести в хижата на Посейдон.
Не се налагаше да съжителствам с никого. Имах предостатъчно място за нещата си — рога на минотавъра, кат чисти дрехи и несесер. Можех да се храня на собствена маса, да избирам какво да правя, да решавам кога да гася лампите вечер.
И бях безкрайно нещастен.
Тъкмо бях започнал да се чувствам като у дома в хижата на Хермес и в сърцето ми покълваше надежда, че може би все пак бях нормално дете — поне доколкото това беше възможно за един полубог, и отново ме отделиха от останалите, все едно бях прокажен.
Никой не споменаваше случката с хрътката на Хадес, но имах чувството, че зад гърба ми говореха само за това. Нападението беше изплашило всички. То беше отправило двояко послание: че съм син на повелителя на моретата и че чудовищата няма да се спрат пред нищо, за да ме убият.
Останалите лагерници страняха от мен. След схватката с децата на Арес в гората, другите се страхуваха да се упражняват с мен и вече тренирах само с Люк. Той обаче направо ме скапваше и изобщо не се притесняваше да ме поотупа.
— Трябва да заякнеш — заявяваше, докато се упражнявахме с мечове и горящи факли. — Сега да опитаме отново удара за обезглавяване на змия! Още петдесет повторения.
Анабет продължаваше да ме учи на старогръцки до обяд, но изглеждаше разсеяна. Каквото и да кажех, все ми се мръщеше.
След уроците се отдалечаваше с мърморене.
— Подвиг… Посейдон?… Гадост гнусна… Трябва да измисля план.
Дори Клариса се държеше на разстояние, макар че отровните й погледи красноречиво говореха, че иска да ме убие, задето счупих вълшебното й копие. Предпочитах просто да ми се разкрещи или направо да ме удари. По-добре да участвах в схватки всеки ден, отколкото постоянно да ме избягваха.
Знаех, че някой в лагера ми е вдигнал мерника, защото една нощ, като се прибирах, намерих пред вратата на хижата вестник от света на простосмъртните — „Ню Йорк Дейли Нюз“, — отворен на страницата за градски новини. Отне ми почти час да прочета цялата статия, защото колкото повече се ядосвах, толкова повече се размазваха думите.
МАЙКА И СИН В НЕИЗВЕСТНОСТ
СЛЕД ТЕЖКА КАТАСТРОФА
ЛОНГ АЙЛЪНД
Сали Джаксън и синът й Пърси все още са в неизвестност след мистериозното си изчезване. Автомобилът им беше открит миналата седмица в северната част на Лонг Айлънд с изкорубен покрив и счупена предна ос. Колата се е преобърнала, но е продължила да се движи още десетина метра и след това е експлодирала.
Майката и синът са пристигнали в Монток на едноседмична почивка, но са напуснали бунгалото си при неизяснени обстоятелства. В колата, както и близо до местопроизшествието, са намерени следи от кръв. Местните жители не са забелязали нищо необичайно по времето на инцидента.
Съпругът на госпожа Джаксън, Гейб Улиано, твърди, че доведеният му син Пърси е с психични отклонения, изключван е от няколко училища и е склонен към насилие.
Полицията отказва да коментира дали синът Пърси е заподозрян за изчезването на майка си, но заради намерените следи от кръв следователите не изключват да е извършено престъпление. Поместваме снимки на Сали Джаксън и сина й Пърси. Полицията приканва всички, които разполагат с информация по случая, да се обадят на безплатен телефон…
Телефонният номер беше заграден с черен маркер.
Смачках вестника и го захвърлих настрана, после се проснах на леглото си в празната стая.
— Гаси лампите! — измърморих умърлушено.
Същата нощ сънувах най-гадния кошмар в живота си.
Бягах по плажа насред буря. Този път в далечината се виждаше някакъв град. Не беше Ню Йорк. Разположението беше различно — сградите бяха разпръснати в по-широк радиус, в далечината се виждаха палми и ниски възвишения.
На петдесетина метра от водата се биеха двама мъже. Приличаха на кикбоксьори от телевизията — мускулести, брадати и с дълги коси. И двамата бяха облечени в роби, едната поръбена със синьо, другата със зелено. Хвърляха се един към друг, оттласкваха се, ритаха се и се удряха с глави и при всеки сблъсък проблясваше светкавица, небето притъмняваше, а вятърът се засилваше.
Трябваше да ги спра. Не знаех защо. Само че колкото по-бързо тичах, толкова по-назад ме връщаше вятърът, а накрая просто бягах на място — краката ми напразно тъпчеха по пясъка.
Сред вихъра на бурята чух как онзи със синята роба крещи на другия:
— Върни ми я! Върни ми я!
Също като две хлапета, сборичкали се за играчка в детската градина.
Вълните ставаха все по-високи, разбиваха се на брега, пръскаха ме със солена вода.
— Спрете! Престанете! — извиках аз.
Земята се разтресе. Някъде отдолу се разнесе смях — толкова зъл, че кръвта ми се смръзна.
— Ела да те видим какъв герой си! — подкани ме гласът. — Слез долу!
Пясъкът под краката ми пропадна и се разтвори бездна чак до центъра на Земята. Краката ми се плъзнаха и потънат в мрака.
Събудих се с мисълта, че пропадам.
Бях си в леглото в хижата. Тялото ми казваше, че вече е утро, но навън беше тъмно, планината беше забулена в облаци.
Наистина се задаваше буря. Не беше сън.
На вратата се почука, копито затропа по прага.
