— Не. Никога. Орфей бил на косъм, но накрая… Пърси, нали не мислиш сериозно да…
— Не, разбира се — излъгах. — Просто се чудех… Та значи… полубоговете винаги са придружавани от сатири, така ли?
Гроувър ме изгледа подозрително, сякаш не беше напълно убеден, че съм се отказал от идеята за Подземното царство.
— Не е задължително. Пращат ни под прикритие в много училища. Търсим деца със заложби на велики герои. Ако открием някое със силна аура — като децата на Тримата големи, — предупреждаваме Хирон. Той ги държи под око, защото могат да причинят големи неприятности.
— И ти си намерил мен. Хирон каза, че си ме обявил за по-специален.
— Ама аз не… — Гроувър се сепна, явно се усети, че е хлътнал в капана ми. — Виж, не го мисли. Ако наистина се окажеш… син на някой от Тримата големи, никога, ама никога няма да те пратят да вършиш подвизи, а аз никога няма да си получа разрешителното. Най-вероятно си дете на Хермес. Или дори на някой от малките богове, Ганимед, например. Не го мисли, става ли?
Останах с впечатлението, че се опитваше да успокои по-скоро себе си, отколкото мен.
След вечеря се възцари голямо вълнение.
Най-сетне беше дошло време за играта на „Плени знамето“.
Щом разчистиха масите, раковината изсвири и всички станахме. Анабет и двама от братята й дотичаха с копринено знаме. Беше дълго около три метра, лъскаво сиво, с избродирана сова над маслиново дръвче. От противоположната страна в столовата се появиха Клариса и приятелките й с друго знаме, също толкова голямо, но крещящо червено с кървав меч и глиганска глава.
— Това ли са знамената? — извиках на Люк през оглушителния шум.
— Да.
— Винаги ли начело на отборите са Арес и Атина?
— Не. Но често.
— А ако успеете да плените знамето, какво правите — пребоядисвате го?
— Ще видиш — ухили се той. — Първо обаче трябва да го пленим.
— На чия страна сме?
Погледна ме лукаво, все едно знаеше някаква тайна, за която аз дори не подозирах. Заради белега на лицето, на светлината на факлата за миг изглеждаше едва ли не зъл.
— Временно сме с Атина. Тази вечер ще вземем знамето на Арес. И ти ще ни помогнеш.
Обявиха отборите. Атина се беше съюзила с Аполон и Хермес, двете най-големи хижи. Явно зад кулисите бяха текли оживени пазарлъци — за времето за баня, графика на задълженията, разпределението на тренировките — с цел привличане на подкрепа.
Арес беше събрал всички останали — Дионис, Деметра, Афродита и Хефест. Доколкото бях видял, децата на Дионис бяха добри атлети, но пък бяха само две. Тези на Деметра ги биваше с природните умения, но не бяха особено агресивни. Децата на Афродита не ме тревожеха. През по-голямата част от времето те само се оглеждаха в езерото, правеха си прически и клюкарстваха. И то не само момичетата, а и момчетата. За разлика от тях, потомците на Хефест бяха направо грозни, но за сметка на това бяха страшно заякнали от работата в ковачницата. От тях можеше да очакваме доста проблеми. И оставаха, разбира се, изчадията на Арес — десетина от най-едрите, грозни и подли хлапета в Лонг Айлънд, че дори и на планетата.
Хирон удари с копито по мрамора.
— Герои! Знаете правилата. Потокът е границата. Играе се в цялата гора. Позволени са всякакви магии. Знамето трябва да бъде поставено така, че да се вижда добре, и не може да бъде пазено от повече от двама. Пленниците се обезоръжават, но не бива да се връзват и да им се запушва устата. Убиването и нараняването са строго забранени. Аз ще бъда рефер и полеви лекар. Вземете оръжието!
Той разпери ръце и изведнъж масите се отрупаха с оръжия — шлемове, бронзови мечове, копия, щитове от волска кожа.
— Еха! — възкликнах. — Наистина ли можем да ги използваме?
Люк ме погледна сякаш ми хлопаше дъската.
— Освен ако не искаш приятелите ти от Номер 5 да те заколят. Ето, Хирон реши, че тези ще са ти по мярка. Ти ще пазиш границата.
Щитът ми беше голям колкото баскетболно табло, в средата имаше изрисуван кадуцей. Тежеше около хиляда килограма. Лесно можех да го използвам за сноуборд, но се надявах, че нямаше да се наложи да тичам с него. Шлемът ми — както на всички съюзници на Атина — беше със син гребен. Отборът на Арес бяха с червени.
— Сините, напред! — изрева Анабет.
Нададохме викове, размахахме мечове и я последвахме по пътеката към южната страна на гората. Червеният отбор избълва един куп подигравки по наш адрес и се насочи на север.
Успях да догоня Анабет, без да се спъна в снаряжението си.
— Ей!
Тя не намали ход.
— Какъв е планът? — попитах. — Няма ли да ми дадеш някакво вълшебно оръжие?
Ръката й опипа джоба, сякаш се боеше да не съм откраднал нещо.
— Планът е следният: пази се от копието на Клариса. За останалото не се тревожи. Ще пленим знамето на Арес. Люк възложи ли ти задача?
— Да охранявам границата, каквото и да означава това.
— Лесно е. Заставаш край потока и държиш червените на разстояние. Другото остави на мен. Атина винаги има план.
Ускори ход и избърза напред.
— Добре — измърморих. — Радвам се, че ме взе в отбора. Нощта беше топла и лепкава. Гората беше тъмна, тук-там се мяркаха светулки. Анабет ме остави на пост до малък поток, който бълбукаше по редки камъни, след което тя и останалите от отбора се пръснаха сред дърветата.
С големия шлем със син гребен и огромния щит се чувствах като идиот. Бронзовият меч — като всички, които бях пробвал досега — изглеждаше зле балансиран. Ръкохватката му тежеше колкото топка за боулинг.
Едва ли някой щеше да ме нападне наистина. Така де, ако пострадах, можеше да съдя Олимп, нали?
В далечината изсвири раковина. Сред дърветата се разнесоха крясъци и викове, дрънчене на метал. Съюзник от хижата на Аполон прелетя край мен като елен, прескочи потока и навлезе във вражеска територия.
Страхотно! Както обикновено, аз щях да пропусна най-интересното.
В този момент чух звук, от който се вкамених — дрезгаво кучешко ръмжене.
Ръцете ми инстинктивно вдигнаха щита. Имах странното усещане, че нещо ме дебне.
После ръмженето спря. Загадъчното същество, каквото и да беше то, се отдалечи.
От другата страна на потока един храст се раздвижи. Петима воини на Арес връхлетяха с викове.
— Размажете го! — изкрещя Клариса.
Грозните й свински очички святкаха яростно през процепа на шлема. Размахваше дълго поне метър и половина копие, чийто назъбен метален връх проблясваше в червено. Другите бяха въоръжени с обикновени бронзови мечове — не че от това ми стана по-леко.
Втурнаха се през потока.
Нямаше кой да ми помогне. Можех да избягам. Или да се защитавам срещу половината от децата на Арес.
Избегнах първия удар с отскок встрани, но явно нападателите ми не бяха тъпи като минотавъра. Обкръжиха ме, а Клариса атакува с копието. Пресрещнах удара с щита, но изведнъж цялото ми тяло изтръпна. Косата ми се изправи. Ръката ми направо се вцепени, а във въздуха просветна искра.
Ток. Копието й беше с електрически заряд!
Отстъпих.
