човек, който може да се справи с почти всичко.
— Значи баща ти е Хермес? — попитах аз.
Извади ножка от задния си джоб и за миг си помислих, че ще ме наръга, но той просто остърга калта от сандала си.
— Да. Хермес.
— Вестителят с крилатите сандали.
— Същият. Вестители, лекари, пътешественици, търговци, крадци. Всеки, когото можеш да срещнеш на пътя. Именно затова си тук и се радваш на гостоприемството ни. Хермес не подбира много приятелите си.
Реших, че не е искал да ме обиди нарочно. Просто явно си имаше много грижи.
— Виждал ли си баща си? — попитах.
— Веднъж.
Изчаках, реших, че ако искаше, сам щеше да ми каже. Явно не искаше.
Зачудих се дали това имаше нещо общо с белега на лицето му.
Люк вдигна глава и се насили да се усмихне.
— Не се тревожи, Пърси. Като цяло децата тук са добри. В крайна сметка всички сме част от едно голямо семейство, нали? Грижим се един за друг.
Изглежда разбираше колко самотен и объркан се чувствах.
Бях му благодарен, защото едно по-голямо момче — дори и да ти е наставник — рядко се сближава с досадните дребосъци като мен. Люк обаче ме беше приел радушно. Дори ми беше откраднал тоалетни принадлежности. Това бе най-хубавото нещо, което някой беше правил за мен през целия ден.
Реших да му задам последен важен въпрос — онзи, който цял следобед не ми даваше мира.
— Клариса, дъщерята на Арес, ми се подиграваше, че не съм бил достоен за Тримата големи. А пък Анабет на два пъти спомена, че може да съм избраният. Каза, че трябва да говоря с Оракула. Какво означава това?
— Мразя пророчествата. — Люк прибра ножката си.
— Защо?
Той се намръщи, белегът му се разкриви.
— С мен всичко се обърка. Преди две години, когато не успях със задачата си да проникна в градината на Хесперидите, Хирон забрани възлагането на подвизи. А Анабет умира от желание да излезе оттук. Не оставяше Хирон на мира и той най-накрая заяви, че се е допитал до оракула. Не можел да й каже всичко, но все още не й било писано да се отправи да върши подвизи. Трябвало да изчака, докато в лагера се появи някой специален.
— Някой специален.
— Не го мисли, малкият — каза Люк. — При всяко пристигане на нов лагерник, Анабет решава, че това е жадуваното знамение. Хайде, идвай, време е за вечеря.
В този миг от далечината се чу сигнал. За първи път чувах подобен звук, но някак си знаех, че е изсвирен с раковина.
— Строй се! — извика Люк.
Всички в хижата, общо около двайсетина души, изскочихме навън. Подредихме се по старшинство, така че аз, естествено, бях най-отзад. Появиха се и лагерниците от другите хижи — с изключение на трите необитаеми в края и Номер 8, която през деня беше изглеждала съвсем нормална, но на залязващото слънце излъчваше сребристо сияние.
Тръгнахме нагоре по хълма към столовата. Откъм ливадите се присъединиха и сатирите. Наядите излязоха от езерото. Няколко момичета изскочиха от гората — за миг ми се стори, че направо се материализираха от дърветата. Едно момиче на десетина години се отлюспи от висок клен и заподскача нагоре по склона.
Общо бяхме около стотина лагерници, двайсетина сатири и десетина-дванайсет горски нимфи и наяди.
По мраморните колони бяха окачени запалени факли. В средата, в бронзов мангал с размерите на вана, гореше огън. Всяка хижа си имаше маса — с бяла покривка с лилава шевица. Четири маси бяха празни, но нашата беше претъпкана. Едва се сместих на ръба на една пейка, наполовина висях във въздуха.
Гроувър седеше заедно с господин Д., още няколко сатири и две пухкави руси момчета с вид на херувимчета. Хирон стоеше отстрани, понеже масата беше прекалено ниска за кентавър.
Анабет беше в компанията на няколко сериозни деца с атлетични тела, сиви очи и тъмнозлатисти коси.
Клариса беше зад мен на масата на Арес. Очевидно беше превъзмогнала поражението си в банята, тъй като се смееше и оригваше и издаваше всякакви други гнусни звуци наред с другарките си.
Изведнъж Хирон удари с копито по мраморния под и всички се смълчаха.
— За боговете! — вдигна чаша той.
— За боговете! — последваха примера му останалите.
Горските нимфи се появиха с големи плата храна — грозде, ябълки, ягоди, сирене, пресен хляб и — за мое облекчение — печено месо! Чашата ми беше празна, но Люк каза:
— Говори й, пожелай си нещо. Без алкохол, разбира се.
— Черешова кола — казах аз.
Чашата се напълни с газирана карамелена течност.
После ми хрумна нещо.
— Синя черешова кола.
Напитката се преобрази в ослепително кобалтовосиньо.
Отпих предпазливо. Идеално.
Наум вдигнах тост за мама.
Не беше мъртва. Поне не завинаги. Беше в Подземния свят. А щом той наистина съществуваше, един ден…
— Ето, Пърси — Люк ми подаде плато пушени гърди.
Сипах си една огромна порция и тъкмо се канех да се нахвърля на храната, изведнъж всички станаха и поеха с чиниите си към огъня в средата. Може би там раздаваха десерта?
— Ела — подкани ме Люк.
Приближих се и видях, че всички вземат малко от храната си и я хвърлят в огъня — най-зрялата ягода, най-хубавото парче месо, най-пухкавото хлебче.
— Изгаряме дарове за боговете — прошепна Люк в ми. — Харесва им миризмата.
— Шегуваш се.
Той ме изгледа строго, явно говореше сериозно, но мен все пак ми беше чудно защо на безсмъртните и всемогъщи богове им харесваше миризмата на изгоряла храна.
Люк пристъпи към огъня, сведе глава и хвърли чепка напращяло червено грозде.
— Хермес.
Беше мой ред.
Уви, нямах никаква представа чие име да произнеса.
Накрая просто се помолих безмълвно: „Който и да си, кажи ми. Моля те.“
Пуснах едно голямо парче месо в огъня.
Малко дим ми влезе в гърлото, но не се закашлях.
Изобщо не миришеше на изгорено. По-скоро на горещ шоколад и прясно изпечени шоколадови кексчета, хамбургери на грил и полски цветя и на стотици други неща, които изненадващо се съчетаваха в прекрасна комбинация. Бях почти готов да повярвам, че боговете наистина се хранеха с този аромат.
Върнахме се по местата си и след като приключихме с вечерята, Хирон отново удари с копито, за да привлече вниманието ни.
— Да — въздъхна дълбоко господин Д. — Май трябва пак да ви приветствам, малки разбойници. Ами, привет тогава. Директорът по организацията, Хирон, казва, че следващият лов на знамена ще бъде в петък. Понастоящем лаврите са у Номер 5.
