Анабет гордо изправи глава.
— Атина. Богинята на мъдростта и войната.
Виж ти. Но пък защо не?
— А моят баща?
— Неопределен — отвърна тя, — вече ти казах. Никой не знае.
— Освен майка ми. Тя знаеше.
— Може и да не е знаела, Пърси. Боговете невинаги разкриват истинската си същност.
— Баща ми сигурно го е направил. Той я е обичал.
Анабет ме изгледа недоверчиво, но в последния миг като че ли реши да не ме разочарова.
— Може би имаш право. Може да изпрати някакво знамение. Само така ще знаеш със сигурност — ако баща ти даде знак, за да те обяви за свое дете. Случвало се е.
— Искаш да кажеш, че невинаги е така?
— Боговете са заети. — Тя нервно прокара ръка по парапета. — Имат много деца и рядко… рядко се интересуват от тях, Пърси. Пренебрегват ги.
Замислих се за някои от децата, които бях видял в хижата на Хермес — начумерени и унили тийнейджъри, които сякаш постоянно очакваха да бъдат повикани, а това можеше никога да не се случи. Такива деца имаше и в „Янси“ — захвърлени в интерната от богати родители, които нямаха време да се занимават с тях. Боговете обаче би трябвало да са по-добри.
— Значи оставам тук — попитах аз. — Това ли е? До края на живота си?
— Зависи. Някои прекарват в лагера само по едно лято. Децата на Афродита или на Деметра обикновено не са кои знае колко могъщи. Чудовищата може и да не им обърнат внимание, така че на тях им се разминава само с няколко месеца обучение през лятото, а през останалата част от годината си живеят сред простосмъртните. За някои от нас обаче е прекалено опасно да излизаме оттук. Ние сме целогодишни. В света на простосмъртните привличаме чудовища. Надушват ни и ни нападат. По принцип изчакват да пораснем достатъчно, да навършим десет или единайсет години. Но след това повечето полубогове или успяват да се доберат дотук, или загиват. Тези, които оцелеят сами във външния свят, стават прочути личности. Не ми се ще да изброявам имената им, но са световноизвестни. Някои дори не осъзнават, че са полубогове. Но те се броят на пръсти.
— Значи чудовищата не могат да влизат тук?
— Освен ако нарочно не бъдат пуснати в гората или някой не ги повика отвътре.
— Че защо някой ще иска да извика чудовище?
— За да изпита силата си. Или да скрои номер на някого.
— Да скрои номер ли?
— Важното е, че границите са затворени и не допускат тук чудовища и простосмъртни. Отвън хората не виждат нищо необичайно — просто ферма за ягоди.
— Значи… ти си целогодишна?
Анабет кимна. Измъкна изпод тениската си кожена огърлица с пет керамични мъниста в различни цветове. Беше точно като на Люк, само че на нейната имаше нанизан и голям златен пръстен.
— Тук съм, откакто навърших седем. Всяка година през август, в последния ден от лятното обучение, получаваш мънисто в знак, че си оцелял още една година.
— Защо си дошла толкова малка?
— Не е твоя работа — отсече тя и стисна пръстена от наниза.
— О! — За миг настана неловко мълчание. — Значи… ако поискам, още сега мога да си тръгна оттук?
— Би било равносилно на самоубийство, но да… стига господин Д. или Хирон да ти разрешат. Те обаче няма да те пуснат преди края на лятното обучение, освен ако…
— Какво?
— Ако не ти бъде възложено да извършиш някакъв подвиг. Но това е малко вероятно. Последния път… — тя замълча.
По тона й разбрах, че последния път нещата не се бяха развили добре.
— Докато бях болен и ме хранеше с…
— Амброзия.
— Аха, амброзия. Попита ме нещо за лятното слънцестоене.
Раменете й видимо се стегнаха.
— Значи все пак знаеш нещо?
— Ами… не. В края на учебната година подслушах Гроувър и Хирон да говорят за него. Гроувър спомена лятното слънцестоене. Каза нещо от сорта, че нямам много време заради крайния срок. За какво става дума?
— Де да знаех — сви юмруци тя. — Хирон и сатирите не искат да ми кажат. Нещо лошо се е случило на Олимп, сигурна съм. Но когато бях там, всичко си беше съвсем нормално.
— Ходила си на Олимп?
— Някои от целогодишните — аз, Люк, Клариса и още няколко — отидохме там на екскурзия в деня на зимното слънцестоене. Тогава се провежда годишната среща на боговете.
— Ама… как се стига дотам?
— С железницата на Лонг Айлънд, разбира се. Слизаш на „Пен Стейшън“. И оттам се качваш с асансьора до 600-я етаж на „Емпайър Стейт Билдинг“. — Изглеждаше убедена, че няма как да не го знам. — Нали си от Ню Йорк?
— А, да. — Доколкото ми беше известно, „Емпайър Стейт Билдинг“ имаше само 102 етажа, но реших да не впускам в подробности.
— След това обаче — продължи Анабет — времето се развали, сякаш боговете бяха започнали да се карат. На няколко пъти дочух сатирите да си говорят, но единственото, което успях да сглобя, е, че нещо важно е било откраднато. И ако не бъде върнато до лятното слънцестоене, ще последват неприятности. Когато ти дойде, се надявах… нали… Атина се разбира добре с почти всички, освен с Арес. И с Посейдон, с него са във вечно съперничество. Но освен това… мислех, че може да обединим силите си. Реших, че може да знаеш нещо.
Поклатих глава. Искаше ми се да можех да помогна, но бях прекалено гладен, уморен и психически претоварен, за да задавам повече въпроси.
— Трябва да ме пратят на подвиг — каза Анабет сякаш на себе си. — Вече съм голяма. Само ако ми кажат какъв е проблемът…
До носа ми достигна аромат на печено месо. Реших, че е много по-приятно да си мислиш за пържоли на жар, отколкото за подвизи и чудовища.
Анабет сигурно бе чула къркоренето в стомаха ми. Каза ми да тръгвам — тя щяла да дойде по-късно. Остана на пристана, пръстите й шареха по парапета, все едно вече нахвърляше боен план.
В Номер 11 децата си говореха или се мотаеха в очакване на вечерята. Едва сега забелязах, че повечето си приличаха — остри носове, изписани вежди, дяволити усмивки. Учителите от пръв поглед биха разпознали в тях пакостниците. За щастие никой не ми обърна особено внимание, така че спокойно се настаних на моето местенце на пода и извадих рога от минотавър.
Люк, наставникът ми, се приближи.
Неговите черти също издаваха родство с Хермес. Бяха леко изменени заради белега на дясната буза, но усмивка му беше непокътната.
— Намерих ти спален чувал — каза той. — И ти откраднах малко тоалетни принадлежности от лагерния магазин.
Не можах да преценя дали се шегуваше за кражбата.
— Благодаря.
— За нищо. — Седна до мен и се облегна на стената. — Тежък първи ден, а?
— Мястото ми не е тук — отвърнах аз. — Дори не вярвам в боговете.
— С всички е така отначало. Но и когато започнеш да вярваш, пак не става по-лесно.
Горчивината в гласа му ме изненада, все пак изглеждаше доста безгрижен младеж. Имаше вид на
