— Ела да ти покажа волейболното игрище — обади се Анабет.
— Вече го видях.
— Идвай!
Сграбчи ме за ръката и ме завлече навън. Зад гърба ми избухна още по-бурен смях.
Минахме няколко метра и Анабет гневно поде:
— Трябва повечко да се стараеш, Джаксън!
— Какво?
Тя въздъхна и измърмори нещо неразбираемо.
— Не мога да повярвам, че те помислих за избрания.
— Какъв ти е проблемът? — започнах да се ядосвам аз. — Само защото съм убил някакъв си бик…
— Не говори така! — скара ми се тя. — Знаеш ли колко много деца в този лагер биха искали да са на твое място.
— Биха искали да рискуват живота си?
— Да победят минотавъра. За какво мислиш, че се обучаваме?
— Виж — поклатих глава, — ако онова, с което се преборих, наистина е било минотавърът, онзи от легендите…
— Да.
— Той е един-единствен.
— Да.
— И е умрял преди безброй години. Нали? Тезей го е убил в лабиринта. Така че…
— Чудовищата не умират, Пърси. Може да ги убиеш, но не умират.
— О, благодаря. Сега вече ми е ясно.
— Те нямат души като мен и теб. Може да ги прогониш за известно време, а ако имаш късмет, за цял живот. Но те са първични сили. Хирон ги нарича архетипи. След време пак се появяват.
Сетих се за госпожа Додс.
— Искаш да кажеш, че ако случайно съм убил някое, да речем, с меч…
— Фур… искам да кажа, учителката ти по математика. Да. Тя е жива. Просто много, ама много си я ядосал.
— Откъде знаеш за госпожа Додс?
— Говориш насън.
— И как щеше да я наречеш? Фурия? Фуриите служат на Хадес, нали?
Анабет хвърли тревожен поглед към игрището, сякаш очакваше земята да се отвори.
— Не бива да изричаш имената им. Ако чак толкова се налага да говорим за тях, наричаме ги Милостивите.
— Има ли изобщо нещо, което може да казваме, без да последва гръм? — И на мен самия ми не прозвуча добре, но в този момент не ми пукаше. — И защо трябва да оставам в хижата на Хермес, която е най-претъпкана? — Посочих първите две хижи, тези на Зевс и Хера. — Там има предостатъчно свободни легла.
Анабет пребледня.
— Не можеш просто да си избереш къде да се настаниш Пърси. Зависи кои са ти родителите.
Погледна ме многозначително.
— Майка ми е Сали Джаксън. Работи в магазин на Централната гара. По-точно работеше…
— Виж, съжалявам за майка ти, но не за нея става дума. Говоря за другия ти родител. За баща ти.
— Починал е. Не съм го виждал.
Анабет въздъхна нетърпеливо, май не за пръв път водеше този разговор.
— Баща ти не е починал, Пърси.
— Откъде знаеш? Познаваш ли го?
— Не, разбира се.
— Тогава откъде…
— Нали познавам теб? Нямаше да си тук, ако не беше като нас.
— Нищо не знаеш за мен.
— Така ли? — повдигна вежди тя. — Обзалагам се, че си се местил от училище в училище, изключвали са те няколко пъти…
— Ама как…
— Имаш дислексия. Вероятно и СДВ.
— Това какво общо има? — опитах се да прикрия срама си аз.
— В общи линии тези признаци са напълно достатъчни. Когато четеш, буквите сякаш се разбягват по страницата, нали? Това е, защото мозъкът ти е настроен за старогръцки. А СДВ… импулсивен си, не можеш да стоиш мирно в класната стая. То е заради бойните ти инстинкти. В истинска битка те ще ти спасят живота. А проблемите с вниманието идват от това, че едновременно виждаш прекалено много неща, а не по-малко. Сетивата ти са по-изострени от тези на простосмъртните. Естествено, учителите искат да си като упоен в час. Повечето са чудовища. Не желаят да прозреш истинската им същност.
— Звучиш сякаш… си преминала през същото?
— С повечето деца тук е така. Ако не беше като нас, нямаше да оцелееш при сблъсъка с минотавъра, да не говорим за амброзията и нектара.
— Амброзия и нектар?
— Храната и напитките, които ти давахме, за да оздравееш. Едно нормално дете не би ги понесло. Те направо щяха да прогорят вътрешностите ти и щеше да умреш. Приеми го. Ти си син на бог.
Син на бог.
Свят ми се виеше от въпроси, но не знаех откъде да започна.
— Ей, новият! — извика непознат дебел глас.
Погледнах през рамо. Едрото момиче от кошмарната червена хижа бавно се приближаваше към нас. Зад нея вървяха още три момичета — също толкова едри, грозни и злобни и облечени със същите камуфлажни якета.
— Клариса — въздъхна Анабет. — Защо не отидеш да си остриш копието и да ни оставиш на мира?
— Веднага, принцесо — отвърна момичето. — Ще го направя с радост, за да те пронижа с него в петък.
— Ние ще пленим знамето. Нямате шанс.
— Ще ви видим сметката — отвърна Клариса, но клепачът й нервно потрепна, сякаш не беше съвсем сигурна, че може да изпълни заплахата си. — Кой е този изтърсак?
— Пърси Джаксън — каза Анабет, — запознай се с Клариса. Дъщеря на Арес.
— Бога на войната? — премигах невярващо аз.
— Това проблем ли е? — ухили се Клариса злобно.
— Не — стегнах се аз. — Това обяснява смрадта.
— Имаме си специален ритуал за новобранци, Пърди — изръмжа Клариса.
— Пърси.
— Все тая. Ела, ще ти покажа.
— Клариса — опита да се намеси Анабет.
— Не се бъркай, многознайке.
Анабет, изглежда, се засегна, но се дръпна настрани. А не исках да ми помага. Аз бях новобранецът. Сам трябваше да си спечеля уважението.
Връчих на Анабет рога от минотавъра и се подготвих за битка, но преди да се усетя, Клариса вече ме държеше за врата и ме влачеше към една опушена барака — банята.
Ритах и размахвах с юмруци. И преди се бях сбивал, но хватката на Клариса беше желязна. Замъкна ме в банята на момичетата — от едната страна редица тоалетни, а от другата — душове. Вътре миришеше като обикновена обществена тоалетна и си помислих — доколкото изобщо беше възможно да мисля, докато Клариса ме влачеше за косата, — че боговете можеше да се погрижат за по-луксозно оборудване.
Приятелките на Клариса се заливаха от смях, а аз се опитвах да извикам в себе си силата, с която бях преборил минотавъра, само че без особен успех.
