— Зевс и Хера? — предположих аз.
— Точно така.
— Изглеждат… необитаеми.
— Има още няколко такива. В тях не настаняваме никого.
Така значи — всяка хижа си имаше за покровител различен бог. Дванайсет къщи за дванайсетте богове от Олимп. Тогава защо някои бяха празни?
Спрях пред тази отляво. Номер 3.
Не беше висока и внушителна като Номер 1, а дълга ниска и солидна. Външните стени бяха от груб сив камък инкрустирани с раковини и корали, откъснати сякаш направо от океанското дъно. Надникнах през отворената врата, но Хирон ме спря:
— О, на твое място не бих го направил! Преди да ме дръпне, долових солен мирис, който ми напомни за вятъра на брега в Монток. Стените вътре блещукаха, все едно бяха украсени с мидени черупки и охлювчета. Имаше шест празни легла на два етажа, застлани с копринени чаршафи. По нищо не личеше някой да е живял тук. Беше толкова тъжно и самотно, че се зарадвах, когато Хирон сложи ръка на рамото ми и каза:
— Хайде, Пърси, ела.
Повечето други хижи бяха претъпкани.
Номер 5 беше яркочервена — съвсем нескопосано боядисана, сякаш боята беше плискана с кофи и размазвана с ръце. По дължината на покрива беше обтегната бодлива тел. Над вратата беше закачена препарирана глиганска глава, чиито очи следяха всяко мое движение.
Вътре няколко доста страшни на вид хлапета — както момчета, така и момичета, крещяха и се боричкаха на фона на гърмяща рок музика. Най-гръмогласно беше едно момиче на тринайсет-четиринайсет години, облечено с огромна тениска и камуфлажно яке. Задържах се пред вратата само за секунда, но тя ме засече и ме дари със зловеща усмивка. Напомняше ми Нанси Бобофит, макар да беше по-едра и по-здрава на вид и с дълга гъста кестенява, а не червена коса.
Продължихме нататък, мъчех се да избягвам копитата на Хирон.
— Не срещнахме други кентаври — отбелязах аз.
— Така е — съгласи се тъжно той. — Боя се, че моите събратя са диви варвари. Може да ги срещнеш из пустошта или на големи спортни състезания. Тук обаче няма да намериш никой от тях.
— А щом се казваш Хирон, наистина ли си…
— Хирон от легендите? — Той наведе глава и ми се усмихна. — Учителят на Херкулес? Да, Пърси, аз съм.
— Ама… не трябва ли да си умрял?
Хирон се спря, сякаш въпросът ми го беше заинтригувал.
— Честно казано, не знам дали „трябва“. Истината е, че не мога да умра. Отдавна, много отдавна, боговете изпълниха желанието ми да продължа с работата, която толкова обичах. Мога да бъда учител на герои, докато това е ценно за човечеството. Спечелих много… и много загубих. Но продължавам да съм жив, така че, предполагам, все още съм нужен.
Замислих се какво ли е да си учител в продължение на три хиляди години. Със сигурност нямаше да фигурира сред първите десет в списъка ми с желания.
— Не ти ли става досадно?
— Не, изобщо. Понякога е ужасно потискащо, но никога не е досадно.
— А защо потискащо?
Той отново се направи, че не ме чува.
— Я гледай! Анабет вече ни чака.
Русокосото момиче, с което се бях запознал в голямата къща, четеше книга пред последната хижа отляво — Номер 11.
Отидохме при нея и тя ме погледна намръщено, сякаш все още виждаше как от устата ми тече слюнка, докато спя.
Опитах се да погледна какво чете, но заглавието ми се стори неразбираемо. В първия момент реших, че дислексията ми отново се обажда. После обаче осъзнах, че заглавието не беше на английски. Буквите изглеждаха гръцки. Наистина гръцки. Имаше снимки на храмове, статуи и най-различни колони като в учебник по архитектура.
— Анабет — каза Хирон, — по обяд имам час по стрелба с лък. Ще поемеш ли Пърси?
— Разбира се.
— Номер 11 — посочи вратата той. — Чувствай се като у дома си.
От всички хижи Номер 11 най-много приличаше на обикновено старо бунгало в летен лагер — най-вече старо. Прагът беше изтъркан, кафявата боя се лющеше. Над вратата беше изобразен един от онези знаци, които слагат по аптеките и кутиите с лекарства — крилат жезъл с увити около него змии. Как се казваше… кадуцей?
Вътре беше претъпкано — момчетата и момичетата бяха много повече от леглата. По пода имаше спални чували. Приличаше на спортна зала, временно преустроена в кризисен център при евакуация.
Хирон не влезе. Вратата беше прекалено ниска за него. Когато обаче го видяха, всички станаха и се поклониха почтително.
— Хайде, Пърси — каза той. — Успех. Ще се видим на вечеря.
И пое в галоп към стрелбището. Застанах на прага. Останалите ме оглеждаха преценяващо. Процесът ми беше познат. Достатъчно училища бях сменил.
— Е? — подкани ме Анабет. — Влизай.
Естествено при първата крачка се спънах като пълен идиот.
Неколцина се засмяха, но никой нищо не каза.
— Пърси Джаксън — обяви Анабет, — запознай се с обитателите на Номер 11.
— Редовен или неопределен? — попита някой.
Нямах представа какво ме питат и се наложи Анабет да отговори вместо мен:
— Неопределен.
Разочаровани възгласи.
Един младеж, малко по-голям от останалите, пристъпи напред.
— Е, хайде, стига. Нали затова сме тук. Добре дошъл, Пърси. Можеш да се настаниш на пода, ей там.
Сигурно беше почти на осемнайсет-деветнайсет и изглеждаше доста добре. Беше висок и силен, с късо подстригана руса коса и дружелюбна усмивка. Облечен беше с оранжева тениска без ръкави и отрязани джинси. На краката си носеше сандали, а на врата — кожена връв с пет мъниста в различни цветове. Единственото притеснително нещо във външния му вид беше широкият белезникав белег, който тръгваше от дясното му око и свършваше на челюстта като стара рана от нож.
— Това е Люк — представи го Анабет с променен глас. Хвърлих й поглед през рамо — май се беше изчервила! Тя обаче улови погледа ми и изражението й веднага стана строго. — Засега той ще ти е наставник.
— Засега?
— Ти си неопределен — обясни Люк търпеливо. — Пращат те тук, тъй като не знаят в коя хижа да те настанят. Ние приемаме новодошлите и посетителите. Все пак Хермес е покровител на пътешествениците.
Погледнах малкото пространство на пода, което бяха отредили. Нямаше какво да сложа там, за да личи, че е мое — нямах раница, нито дрехи, нито дори спален чувал. Само рога на минотавъра. Поколебах се дали да не го оставя, но се сетих, че Хермес беше покровител и на крадците.
Поогледах се внимателно — едни бяха начумерени и подозрителни, други се усмихваха отнесено, трети не ме изпускаха от очи, сякаш чакаха удобен момент да ми пребъркат джобовете.
— Колко време ще остана тук? — попитах.
— Хубав въпрос — отвърна Люк. — Докато те определят.
— И кога ще стане това?
Всички дружно се засмяха.
