Той проследи накъде сочи пръстът ми и усмивката му помръкна.
— Таван.
— Кой живее там?
— Никой — отсече с нетърпящ възражение тон. — Абсолютно никой.
Имах чувството, че казва истината. Но пък и бях сигурен, че пердето беше помръднало.
— Хайде, Пърси — подкани ме Хирон с малко пресилена веселост. — Очакват те още много изненади.
Минахме през ягодовото поле, където лагерници пълнеха щайги с плодове, а един сатир свиреше на тръстикова флейта.
Хирон обясни, че продукцията била предназначена за нюйоркските ресторанти и за Олимп.
— Така си покриваме разходите — обясни той. — А и ягодите не изискват почти никакви грижи.
Реколтата била толкова добра заради благотворното въздействие на господин Д. — растенията направо полудявали, когато той бил наоколо. Влиянието му било най-силно върху лозята, но тъй като му било забранено да отглежда грозде, той се бил спрял на ягоди.
Загледах се в сатира с флейтата. От музиката му колони буболечки напускаха лехите с ягоди във всички посоки, сякаш бягаха от пожар.
Зачудих се дали Гроувър е способен на такава магия. Всъщност, дали той все още беше при господин Д.?
— Гроувър не е загазил много, нали? — попитах Хирон. — Той беше добър пазител. Честна дума.
Хирон въздъхна. Съблече сакото и го метна върху конската си задница като седло.
— Гроувър има големи мечти, Пърси. Дори бих казал толкова разумни. За да постигне целта си, първо трябва да докаже смелостта си, като се представи добре като пазител — да намери нов лагерник и да го доведе жив и здрав тук.
— Но той вече го направи!
— Може и да съм съгласен с теб, но не аз трябва да отсъдя. Дионис и съветът на чифтокопитните старейшини ще решат. Боя се, че те може и да не оценят изпълнението на тази мисия като успешно. В крайна сметка, Гроувър те изгуби в Ню Йорк. После и нещастната… ммм… съдба на майка ти. А също и фактът, че Гроувър беше в безсъзнание, когато го довлече през границата. Съветът може да приеме, че това не говори добре за смелостта му.
Не бях съгласен. Гроувър не беше виновен за нищо. За разлика от мен. А и ако не го бях измамил на автогарата, може би нямаше да загази толкова.
— Но ще му дадат още един шанс, нали?
Хирон потрепна.
— Това беше последният му шанс, Пърси. Съветът и без това трудно склони да му го даде, след случилото се последния път, преди пет години. Боговете на Олимп са ми свидетели, че го посъветвах да поизчака, преди отново да опита. Той все още е прекалено дребен за възрастта си…
— На колко години е?
— На двайсет и осем.
— Какво?!? И е още в шести клас?
— Сатирите съзряват наполовина по-бавно от хората Пърси. Гроувър навърши възраст за средно училище само преди шест години.
— Това е ужасно.
— Така е — съгласи се кентавърът. — При всички положения, Гроувър закъснява малко с развитието си, дори по сатирските стандарти, а все още не е напреднал достатъчно и в горската магия. За съжаление нямаше търпение да последва мечтата си. Може би сега ще си избере друго поприще…
— Така не е честно. Какво се е случило първия път? Толкова лошо ли е било?
Хирон припряно отклони поглед.
— Какво ще кажеш да продължим нататък, а?
Аз обаче не бях готов да загърбя темата. Нещо ми беше направило впечатление — Хирон спомена за „съдбата“ на майка ми, сякаш умишлено не употреби думата „смърт“. В ума ми се зароди една малка, крехка надежда.
— Хирон, ако боговете, Олимп и всичко това е истинско…
— Да, дете?
— Това означава ли, че съществува и Подземното царство?
Лицето му помръкна.
— Да. — Личеше си, че внимателно подбира какво да отговори. — Има място, където душите отиват след смъртта. Но засега… докато не разберем повече… те моля да не мислиш за това.
— Как така „докато не разберем повече“?
— Хайде, Пърси. Да разгледаме гората.
Колкото повече я приближавахме, толкова по-ясно осъзнавах колко огромна беше всъщност тя. Заемаше поне четвърт от долината, а дърветата бяха толкова високи и дебели, че човек лесно можеше да си помисли, как никой не е стъпвал тук от времето на индианците.
— Гората е пълна, но ако искаш да се пробваш, ходи винаги въоръжен — каза Хирон.
— Пълна с какво? И въоръжен с какво?
— Ще видиш. В петък играем на „Плени знамето“.
— Супер!
— Имаш ли си меч и щит?
— Мои…
— Да — кимна Хирон, — най-вероятно нямаш. Мисля, че размер пет ще ти е по мярка. После ще отида до оръжейната.
Зачудих се откога в летните лагери има оръжейни, но въпросите вече бяха станали толкова много, че се отказах да питам.
Видяхме стрелбището, езерото с канутата, конюшните (които Хирон очевидно не харесваше особено), амфитеатъра за лагерни песни, както и арената, където по думите на Хирон се организираха двубои с меч и копие.
— Двубои с меч и копие?
— Да, така мерят силите си различните хижи — обясни той. Не са опасни… Обикновено не са. А, да, ето я и столовата!
Хирон посочи открития павилион, оформен от бели елинистични колони, на едно възвишение с изглед към морето. Имаше дванайсет каменни маси, но не и покрив. Нито пък стени.
— А какво правите, ако вали? — попитах.
Той ме погледна все едно бях бавноразвиващ се.
— Пак трябва да се храним, нали?
Реших да не настоявам.
Накрая ми показа и хижите.
Бяха дванайсет, разположени в горичката край езерото Подредени бяха под формата на буквата „П“ — две в основата и по пет в две редици отстрани. И със сигурност бяха най-странните хижи на света.
Като изключим, че на всяка врата беше закачен голям номер, направен от месинг (нечетните отляво, четните отдясно), една с друга не си приличаха. Номер 9 имаше комини като на малка фабрика. По стените на Номер 4 пълзяха доматени стебла, а покривът беше от стъкло. Номер 7 изглеждаше като от чисто злато, което блестеше ослепително на слънцето. Всички гледаха към общ двор с размерите на футболно игрище, пълен със статуи, фонтани, цветни лехи и няколко коша за баскетбол (което повече беше по мой вкус).
В средата на двора се намираше огромно огнище, оградено с камъни. Макар следобедът да беше топъл, огнището тлееше. Едно момиче на десетина години ръчкаше жаравата с пръчка.
Двете хижи откъм късата страна — Номер 1 и Номер 2, приличаха съответно на мъжки и женски мавзолеи — големи бели мраморни кубове с тежки колони отпред. Номер 1 беше най-голяма и обширна от всички. Излъсканите бронзови врати блещукаха като холограма, така че под в различни ъгли се виждаше как по тях пробягват мълнии. Номер 2 беше по-изящна, с по-тънки колони, украсени с нарове и цветя. По стените бяха изрисувани пауни.
