Господин Д. въздъхна.
— Как казват децата в днешно време, Гроувър? Май казват: „Браво, гений!“.
— Д-д-да, господин Д.
— Ами тогава браво, Пърси Джаксън, ти си бил гений!
Да не би да мислеше, че съм Афродита?
— Вие сте бог.
— Да, дете мое.
— Бог. Вие.
Обърна се и погледна право в мен, а в очите му видях лилавеещ огън — намек, че този дребен дебеланко досега е разкривал само частица от истинския си характер. Видях как лозници задушават до смърт неверници; съзрях пияни воини, подлудени от жажда за кръв; писъци на моряци, чиито ръце се превръщат в перки, а лицата им се издължават в муцуни на делфини. Ако продължах да го предизвиквам, господин Д. щеше да ми покаже и по-лоши неща. Щеше така да ме подреди, че да ме държат в усмирителна риза в изолатор до края на живота ми.
— Искаш ли да ти покажа, дете? — попита той тихо.
— Не. Не, господине.
Огънят поутихна. Той отново вдигна картите.
— Ако не се лъжа, аз печеля.
— Не бих казал — обади се Хирон. — Имам терца. Това раздаване е мое.
Помислих, че господин Д. ще изпари Хирон заедно с инвалидната количка, но той просто издиша бавно през нос, сякаш беше свикнал учителят да го побеждава. Надигна се тежко и Гроувър бързо скочи.
— Уморен съм — обяви господин Д. — Смятам да подремна преди песните довечера. Преди това обаче, Гроувър, трябва да поговорим — отново — за доста посредственото ти представяне по възложената задача.
По лицето на Гроувър изби пот.
— Д-д-да, господине.
— Номер 11, Пърси Джаксън — обърна се към мен господин Д. — И се дръж прилично.
Шмугна се в къщата, а Гроувър го последва, блед като платно.
— Нали Гроувър няма да пострада? — попитах Хирон.
Той кимна, но изглеждаше малко загрижен.
— Старият Дионис не е толкова лош. Просто мрази тази работа. Той е… ами, вие може би бихте го нарекли „наказан“ и не може да се примири, че трябва да изчака цял век, преди да се върне на Олимп.
— Планината Олимп. Искате да кажете, че там наистина има дворец?
— Виж сега, едно е планината Олимп в Гърция, друго е домът на боговете, мястото, където са съсредоточени силите им. Някога то наистина е било на върха на планината Олимп и все още носи старото си име, от уважение към традицията, но дворецът се мести, Пърси, точно както боговете.
— Искате да кажете, че древногръцките богове са тук? В Америка?
— Ами да. Боговете се движат заедно със сърцето на Запада.
— Какво?
— Хайде, Пърси. Онова, което наричате „западната цивилизация“. Нима мислиш, че е само абстракция? Не, то е жива сила. Колективно съзнание, чийто ярък пламък гори от хиляди години. Боговете са част от него — и дори и да не са неговите родоначалници, най-малкото са толкова тясно обвързани с него, че е невъзможно да изчезнат, освен ако цялата западна цивилизация не бъде изличена. Огънят е запален в Гърция. После, както добре знаеш — или поне се надявам да знаеш, след като си посещавал моите часове — пламъкът се преместил в Рим, а с него и боговете. Да, на пръв поглед с различни имена — Юпитер вместо Зевс, Венера вместо Афродита, но същите сили, същите богове.
— И после са умрели.
— Умрели! Нищо подобно. Да не би Западът да е умрял. Просто са се местили — в Германия, Франция, Испания. Където пламъкът е горял най-ярко, там са били и боговете. Няколко века прекарали в Англия. Трябва само да се вгледаш в архитектурата. Хората не забравят боговете. Във всяко място, над което са властвали през последните три хиляди години, можеш да ги видиш в картините, статуите или най-важните сгради. И да, Пърси, в момента са в Съединените щати. Виж само националния символ — орела на Зевс. Виж статуята на Прометей в центъра „Рокфелер“, гръцките фасади на правителствените сгради във Вашингтон. Можеш ли да се сетиш за един голям американски град, в който олимпийските богове да не са на видно място? Независимо дали ти харесва, или не — а повярвай ми, на много хора и Рим не се е нравел — сега пламъкът е в Америка. Тя е великата сила на Запада. Затова Олимп също е тук. Както и ние.
Всичко това ми идваше в повече и особено фактът, че самият аз, изглежда, бях включен в събирателното „ние“ на Хирон, сякаш бяхме в един отбор.
— Кой си ти, Хирон? И кой… съм аз?
Хирон се усмихна. Премести тежестта си, сякаш възнамеряваше да стане от инвалидната количка, което нямаше как да се случи, тъй като беше парализиран от кръста надолу.
— Кой си ти — рече замислено той. — Е, на този въпрос всички бихме искали да знаем отговора, нали? Засега обаче… ще те настаним в Номер 11. Там ще намериш много нови приятели. А утре ще имаме предостатъчно време за уроци. Довечера на лагерния огън ще си правим сладки сандвичи, аз обожавам шоколад.
Надигна се от количката, но в начина, по който го стори, имаше нещо странно. Одеялото се свлече от краката му, но те не помръднаха. Кръстът му започна да се издължава, сякаш се издигаше над нивото на колана. Отначало си помислих, че е с много дълги бели кадифени панталони, но той не спря да се издига и едва тогава си дадох сметка, че това не бяха панталони, а предницата на животно, мускули и сухожилия под твърда бяла козина. Инвалидната количка не беше никаква количка, а нещо като съд — огромна кутия на колела, в която сигурно имаше и някаква магия, защото иначе беше невъзможно да го побере целия. Появи се един крак — дълъг, с изпъкнало коляно и огромно лъскаво копито накрая. После още един преден крак, след това и задница, а кутията остана празна, просто метална черупка с прикрепени два изкуствени човешки крака.
Гледах изумено жребеца — огромен и бял, изскочил от инвалидната количка. Не беше съвсем жребец, защото там, където би трябвало да е вратът му, се издигаше торсът на учителя ми по антична история, плавно преливащ в конско тяло.
— Какво облекчение — оповести кентавърът, — От толкова седене всичките ми стави са се схванали. Хайде, Пърси Джаксън, ела да се запознаеш с другите лагерници.
Шеста глава
Ставам повелител на банята
Щом успях да свикна с факта, че учителят ми по антична история е кон, последва приятна обиколка из лагера, макар че внимавах да не вървя зад него. Няколко пъти по време на парада за Деня на благодарността бях дежурил с лопатка зад конете и много съжалявам, но нямах доверие на задната част на Хирон.
Минахме покрай игрището за волейбол.
Няколко от лагерниците се посбутаха. Един посочи рога на минотавъра в ръцете ми. Друг каза:
— Това е той.
Повечето бяха по-големи от мен. Приятелите им сатири бяха по-едри от Гроувър и топуркаха насам- натам с оранжеви тениски и рошави задници.
По принцип не бях стеснителен, но всички така ме зяпаха, че се смутих — все едно очакваха да направя салто или някакъв фокус.
Обърнах се да погледна къщата. Оказа се много по-голяма, отколкото ми се беше сторило първоначално — четириетажна, боядисана в небесносиньо, с бели первази, подобна на модерен крайморски хотел. Загледах се в месинговия ветропоказател на покрива, но нещо привлече вниманието ми — сянка в най-горния прозорец на таванската кула. Пердето помръдна само за частица от секундата, но аз усетих, че ме наблюдават.
— Какво има там горе? — попитах Хирон.
