Помогна ми да задържа чашата и да наместя сламката в устата си.
Вкусът ме сепна, бях очаквал ябълков сок. Нищо подобно. Все едно пиех шоколадови сладки. Течни сладки. Не кои да е сладки, а домашните сини сладки на мама, мазни и залети с разтопен шоколад. Изведнъж тялото ми се изпълни с топлина, почувствах се много по-добре.
Скръбта ми обаче не се разсея. Никак даже. Но имах чувството, че майка ми току-що ме е погалила по бузата и ми е дала сладка, точно както когато бях малък, и ми е казала, че всичко ще е наред.
Преди да се усетя, вече бях пресушил чашата. Загледах се в нея, знаех, че току-що бях изпил топла напитка… но кубчетата лед дори не се бяха стопили.
— Хареса ли ти? — попита Гроувър.
Кимнах.
— Какъв беше вкусът? — Каза го с такъв копнеж, че се почувствах виновен.
— Извинявай. Трябваше да ти дам да опиташ.
— Не! — ококори се той. — Не това имах предвид. Просто… се чудех.
— Сладки с шоколад — отвърнах. — Както мама ги прави.
Гроувър въздъхна.
— И как се чувстваш?
— Сякаш мога да хвърля Нанси Бобофит на сто метра.
— Добре, чудесно. Но май не бива да рискуваш да пиеш повече.
— Какво искаш да кажеш?
Той взе празната чаша, сякаш беше пълна с динамит, и я сложи на масата.
— Ела. Хирон и господин Д. ни чакат.
Верандата обикаляше цялата къща.
Краката ми леко се разтрепериха от дългото ходене. Гроувър предложи да носи рога на минотавъра, но не ми се искаше да се разделям с него. Бях го платил скъпо и прескъпо. Нямах намерение да го давам.
Завихме зад противоположния ъгъл на къщата и аз ахнах.
Явно се намирахме на северния бряг на Лонг Айлънд, защото от тази страна долината стигаше чак до океана, който блещукаше на около миля от нас. И на това пространство се издигаха най-различни сгради в старогръцки стил — беседки, амфитеатър, кръгла арена — само дето всичко изглеждаше съвсем ново и белите мраморни колони сияеха на слънцето. На близкия пясъчник десетина деца и сатири играеха волейбол. По малко езерце се плъзгаха канута. Хлапета с ярки оранжеви тениски като на Гроувър се гонеха между бунгала, построени в гората. Едни се упражняваха да стрелят с лъкове по мишени. Други яздеха коне и — ако не халюцинирах — някои от конете имаха криле.
В дъното на верандата двама мъже седяха един срещу друг на маса за карти. На парапета до тях се подпираше русокосото момиче, което ме беше хранило с крема с вкус на пуканки.
Мъжът с лице към мен беше дребен, но дебел. С червен нос, големи воднисти очи и толкова черна къдрава коса, че изглеждаше почти лилава. Приличаше на онези малки ангелчета, на които им викаха перу… перу… А, херувими! Точно така. Херувим на средна възраст, прекарал живота си в каравана. Носеше хавайска риза с тигров десен и чудесно би се вписал в някоя от игрите на покер на Гейб, само че имаше вид на по-добър комарджия и от него.
— Това е господин Д. — прошепна Гроувър. — Той е директорът на лагера. Бъди учтив. Момичето е Анабет Чейс. Тя е била тук почти най-дълго от всички лагерници. А Хирон вече го познаваш…
Посочи мъжа, който седеше с гръб към нас.
Първо видях, че е в инвалидна количка. После разпознах сакото от туид, оплешивяващата кафява коса и рошавата брада.
— Господин Бранър! — извиках аз.
Учителят ми по антична история се обърна и се усмихна. Очите му блестяха палаво, както се случваше понякога в час, когато без предупреждение ни даваше тест, в който отговорите на всички въпроси бяха „Б“.
— А, Пърси, чудесно — каза той. — Тъкмо се събрахме четирима за белот.
Предложи ми стола отдясно на господин Д., който ме погледна с кървясали очи и въздъхна тежко.
— Е, добре, май трябва да го кажа. Добре дошъл в лагера. Готово. Сега само не очаквай да добавя, че се радвам да те видя.
— Ъъъ, благодаря. — Придърпах стола си малко по-далеч от него, защото животът с Гейб ме беше научил да разпознавам кога някой възрастен си е пийнал. Ако господин Д. не беше пиян, то аз бях сатир.
— Анабет — господин Бранър извика русокосото момиче.
Тя се приближи и той ни запозна.
— Тази млада госпожица се грижи за теб, докато оздравееш, Пърси. Анабет, миличка, защо не отидеш да се заемеш с леглото на Пърси? За момента ще го настаним в Номер 11.
— Разбира се, Хирон — отвърна Анабет.
Сигурно беше голяма колкото мен, но може би няколко сантиметра по-висока и значително по- атлетична. С хубавия си тен и къдрава руса коса тя почти отговаряше на идеала ми за калифорнийска красавица, само че очите й разваляха всичко. Те бяха стряскащо сиви, като буреносни облаци, красиви, но и заплашителни, интелигентни и строги, все едно постоянно пресмяташе наум как да те прецака.
Погледна рога от минотавъра в ръцете ми, после мен. Представих си как ще възкликне: „Убил си минотавър!“ или „Еха! Страхотен си!“. Вместо това чух:
— Като спиш, от устата ти се процежда слюнка.
После изтича към поляната с развени руси къдрици.
— Така значи — нямах търпение да сменя темата. — Вие… ъъъ… работите тук, така ли, господин Бранър?
— Не съм господин Бранър — поправи ме той. — Боя се, че това беше просто псевдоним. Можеш да ме наричаш Хирон.
Натърти на буквата „и“, ХИ-рон.
— Господин Хирон?
— Не. Просто Хирон.
— Добре. — Напълно объркан преместих поглед върху директора. — А господин Д. е…?
Господин Д. престана да бърка картите и ме погледна сякаш съм се оригнал гръмко.
— Младежо, имената са нещо могъщо. Човек не бива да ги използва ей така.
— О! Ясно. Извинете.
— Да си призная, Пърси — намеси се Хирон-Бранър, — много се радвам да те видя жив. Отдавна не ми се е налагало да посещавам потенциален лагерник. Не ми се щеше да се окаже, че съм си загубил времето.
— Да посещавате?
— Годината, прекарана в „Янси“, където ти преподавах. Разбира се, в повечето училища имаме сатири, за да следят какво се случва. Гроувър ме предупреди веднага щом се запозна с тебе. Смяташе, че в теб има нещо специално, така че реших да дойда лично. Убедих другия учител по антична история да… ами… да си вземе отпуск.
Опитах се да си спомня началото на учебната година. Струваше ми се толкова отдавна, но имах неясен спомен, че през първата седмица в „Янси“ май някой друг преподаваше антична история. После беше изчезнал, без да ни бъде дадено обяснение, и господин Бранър пое часовете му.
— Дошъл сте в „Янси“ само за да учите мен?
Хирон кимна.
— Честно казано, отначало не бях много сигурен за теб. Свързахме се с майка ти и я уведомихме, че те наблюдаваме, за да видим дали си готов за лагера. Но все още имаше толкова много да учиш. Все пак успя да стигнеш жив дотук, което винаги е първото изпитание.
— Гроувър — обади се господин Д. нетърпеливо, — Ще играеш ли или не?
— Да, господине! — Гроувър разтреперано се отпусна на четвъртия стол. Не ми беше ясно защо толкова се страхуваше от един дребен дебелак с хавайска риза на тигрови шарки.
