и яростта потече във вените ми като първокласен бензин. Преместих и двете си ръце върху единия рог и задърпах назад с всички сили. Чудовището се спря, изпръхтя изненадано и после прас! — полетях във въздуха!
Приземих се по гръб в тревата. Главата ми се удари в камък. Надигнах се, виеше ми се свят, но в ръце държах един рог — изключително остро оръжие с големината на нож.
Минотавърът се впусна към мен.
Без да се замислям, аз се претърколих на една страна и се изправих на колене. В мига, в който звярът изтрополи край мен, замахнах с всички сили и забих отчупения рог право под косматия гръден кош.
Човекът бик измуча страшно. Олюля се, хвана се за гърдите и изведнъж започна да се разпада. Не като майка ми със златист отблясък, а като шепа песъчинки, отнасяни малко по малко от вятъра — също както предишния път беше изчезнала госпожа Додс.
И накрая от него не остана и следа.
Дъждът беше спрял. Тътенът на бурята се беше отдалечил.
Миришех на обор, коленете ми трепереха. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Бях изнемощял, скован от страх и мъка. Току-що бях видял с очите си как майка ми изчезва. Идеше ми да легна и да заплача, но трябваше да се погрижа за Гроувър, който се нуждаеше от помощта ми. Успях някак да го повдигна и се запрепъвах под тежестта му надолу към светлините на къщата. Плачех за майка ми, но не изпусках Гроувър — нямаше да го оставя.
Последно си спомнях как се свлякох на дървена веранда, на тавана се въртеше вентилатор, около лампата кръжаха пеперуди, над мен се надвесиха изплашени лица — познат мъж с брада и красиво момиче с руси къдрици. Момичето каза:
— Той е. Трябва да е той.
— Тихо, Анабет — отвърна мъжът. — Все още е в съзнание. Да го занесем вътре.
Пета глава
Играя на карти с кон
Сънувах странни сънища с разни животни. Повечето искаха да ме убият. Останалите искаха храна.
Като че ли се будех на няколко пъти, но всичко ми се струваше толкова невероятно, че просто изпадах обратно в безсъзнание. Помня, че лежах на меко легло и ми даваха с лъжица някакъв крем с вкус на пуканки с масло. Едно русо къдраво момиче стоеше надвесено над мен и се подсмихваше, докато обираше остатъците от брадичката ми.
Когато видя, че очите ми са отворени, попита:
— Какво ще стане на лятното слънцестоене?
— Моля? — изграчих аз.
Тя се огледа, сякаш се тревожеше, че някой ще я чуе.
— Какво става? Какво е откраднато? Остават ни само няколко седмици!
— Съжалявам — измънках аз. — Аз не…
На вратата се почука и момичето бързо напъха лъжица крем в устата ми. При следващото ми събуждане я нямаше.
Едър рус мъж с фигура на сърфист стоеше в ъгъла на стаята и ме наблюдаваше. Имаше сини очи, и то най-малко десетина — на бузите, челото, на опакото на ръцете.
Когато най-накрая наистина дойдох в съзнание, установих, че наоколо няма нищо странно, само дето всички бяха по-мили, отколкото бях свикнал. Седях в люлеещ се стол на огромна веранда и гледах зелените хълмове отвъд поляната. Лекият ветрец носеше дъх на ягоди. Краката ми бяха покрити с одеяло, а главата ми — подпряна с възглавница. Всичко беше чудесно, само дето все едно през последните няколко дни скорпион беше свил гнездо в устата ми. Езикът ми беше пресъхнал и изтръпнал и ме болеше цялото чене.
На масата до мен имаше пълна чаша с някаква напитка. Приличаше на ябълков сок, със зелена сламка и хартиено чадърче, забучено в черешка.
Бях останал без сили и едва не изтървах чашата.
— Внимателно — чух познат глас.
Гроувър се беше облегнал на парапета на верандата, изглеждаше сякаш от седмици не беше спал. Под мишница държеше кутия от обувки. Беше облечен със сини джинси, кецове и ярка оранжева тениска, на която пишеше ЛАГЕР НА НЕЧИСТОКРЪВНИТЕ. Старият си Гроувър. Не козел.
Значи все пак може би бях сънувал кошмар. Може би майка ми беше добре. Все още сме на почивка, просто по някаква причина сме се отбили в тази къща. И…
— Ти ми спаси живота — обади се Гроувър. — Аз… ами, най-малкото, което мога да направя… върнах се при хълма. Реших, че може би ще го искаш.
Положи почтително кутията в скута ми.
Вътре имаше рог на черни и бели ивици с назъбена от счупване основа и връх, изцапан със засъхнала кръв.
Не е било кошмар.
— Минотавърът…
— Ъ-ъ, Пърси, не е много добра идея да…
— Така са го наричали древните гърци, нали? — настоях аз. — Минотавър. Наполовина човек, наполовина бик.
Гроувър смутено пристъпи от крак на крак.
— Цели два дни беше в безсъзнание. Какво си спомняш от предишните дни?
— Майка ми. Тя наистина ли…
Той сведе глава.
Загледах се отвъд ливадата. Имаше горичка, криволичещ поток, ягодови поля се простираха под синьото небе. Долината бе обградена от преливащи хълмове, а най-високият — точно пред нас — бе онзи с огромната ела. Дори тя изглеждаше красива на слънцето.
Майка ми беше мъртва. Целият свят трябваше да бъде черен и студен. Красотата трябваше да е изчезнала завинаги.
— Съжалявам — заподсмърча Гроувър. — Пак се провалих. Аз съм… аз съм най-загубеният сатир на света.
Започна да се вайка и затропа с крак толкова силно, че кецът му падна. Вътре беше запълнен със стиропор, оставена беше само малка дупка с формата на копито.
— Ох, Стикс! — смънка той.
От ясното небе се чу гръм.
Той нахлузи обратно кеца върху копитото, а аз с въздишка си помислих, че сега вече всичко си идваше на мястото.
Гроувър беше сатир. Бях готов да се обзаложа, че ако обръсна кафявите къдрици на главата му, отдолу ще се покажат рогца. Но бях прекалено нещастен, за да ми пука дали наистина съществуват сатири и минотаври. Единственото важно нещо беше, че майка ми наистина беше се превърнала в нищо — беше се разпаднала сред златиста светлина.
Бях сам. Сирак. Щях да живея със… Смрадливия Гейб? Не. В никакъв случай. По-скоро щях да стана бездомник. Да излъжа, че съм на седемнайсет, и да се запиша в армията. Все нещо щеше да ми хрумне.
Гроувър продължаваше да подсмърча. Горкото момче, тоест козел, сатир, каквото там беше, изглеждаше като пребито псе.
— Не си виновен ти — казах.
— Напротив. От мен се очакваше да те пазя.
— Майка ми ли те помоли да ме пазиш?
— Не. Но това ми е работата. Аз съм пазител. Или поне… бях.
— Ама защо… — внезапно се почувствах замаян, всичко пред очите ми се размаза.
— Не се напрягай — каза Гроувър. — Ето.
