подхванахме под мишниците и се затътрихме нагоре по хълма през мократа, висока до кръста трева.
Погледнах назад и за пръв път видях ясно чудовището. Беше високо поне два метра, ръцете и краката му бяха като от кориците на списание „Мускули“ — изпъкнали бицепси, трицепси и всякакви други „цепси“, все едно под осеяната с изпъкнали жили и вени кожа бяха натъпкани топки за бейзбол. Нямаше дрехи, а само лъскави бели боксерки, с които щеше да изглежда страшно смешен, ако не беше горната част на тялото му. От пъпа нагоре започваше груба кафява козина и ставаше съвсем гъста към раменете.
Дебелият мускулест врат завършваше с огромна глава с дълга колкото ръката ми муцуна, влажни ноздри с ярка месингова халка и жестоки тъмни очи; огромните черно-бели рога бяха така заострени, че все едно бяха наточени с лазер.
Да, веднага го разпознах. Споменаваше се в един от разказите на господин Бранър. Но не можеше да е истински.
Премигах, за да отръскам водните капки от клепачите си.
— Това е…
— Синът на Пасифая — обади се мама. — О, само ако знаех колко силно желаят смъртта ти.
— Но това е минота…
— Недей — прекъсна ме тя. — Не го произнасяй, имената имат сила.
Елата беше прекалено далече — оставаха ни поне още сто метра.
Погледнах отново назад.
Човекът бик се беше надвесил над колата и надничаше през прозорците — или може би по-скоро душеше. Не можех да си обясня защо се помайваше там — все пак бяхме само на петнайсетина метра от него.
— Храна? — простена Гроувър.
— Шшт… — изшътках му аз. — Мамо, какво прави? Не ни ли вижда?
— Зрението и слухът му са слаби. Ориентира се по миризмата. Но съвсем скоро ще разбере къде сме.
В този миг минотавърът измуча яростно. Пъхна рога през пробития таван на скъпоценната кола на Гейб, вдигна я във въздуха и я захвърли надолу. Тя падна на мокрия асфалт и продължи да се плъзга с искри още половин километър, после спря. Резервоарът експлодира.
„Една-единствена драскотина да се появи…“ — беше казал Гейб.
Олеле!
— Пърси — обади се мама. — Когато ни нападне, изчакай до последния миг и тогава отскочи встрани. Той не може да сменя посоките много бързо, когато се е засилил. Разбра ли?
— Откъде го знаеш?
— Отдавна се тревожа, че може да те нападне. Трябваше да го предвидя. Не биваше да те държа близо до себе си.
— Близо? Ама…
Още едно яростно мучене, след което човекът бик запрепуска нагоре по хълма.
Беше ни подушил.
Оставаха още няколко метра до елата, но склонът ставаше все по-стръмен и хлъзгав, а Гроувър все повече натежаваше.
Минотавърът приближаваше. Само след няколко секунди щеше да ни застигне.
Въпреки че беше останала без сили, мама вдигна Гроувър на гръб.
— Бягай, Пърси! Не забравяй какво ти казах!
Не исках да се разделяме, но усещах, че имаше право — това беше единственият ни шанс. Затичах наляво, обърнах се и видях, че чудовището се е засилило след мен. В черните му очи искреше омраза. Дъхът му лъхаше на гнило месо.
Приведе глава и нападна — острите като бръснач рога сочеха право към мен.
Връхлетялата ме паника ме подтикваше да побягна на мига, но това нямаше да помогне. Беше невъзможно да му се изплъзна. Останах на мястото си и едва в последния възможен момент отскочих встрани.
Бикът прелетя покрай мен като товарен влак, изрева ядосано и се обърна — този път не към мен, а към майка ми, която полагаше Гроувър на тревата.
Вече бяхме стигнали до билото. От другата страна се виждаше долината, точно както мама я беше описала, през дъждовната пелена се прозираха светлините на къща. Но до нея имаше близо половин миля. Нямаше шанс да успеем.
Човекът бик изрева и започна да рие с копито в земята. Не отделяше поглед от майка ми, която вече се спускаше бавно надолу към пътя, за да му отвлече вниманието от Гроувър.
— Бягай, Пърси! — извика тя. — Аз не мога да премина оттатък! Бягай!
Аз обаче не помръдвах, бях като вкаменен, а чудовището се устремяваше към нея.
Мама се опита да отстъпи встрани, както ме беше посъветвала, но звярът си беше научил урока. Протегна рязко ръка, сграбчи я за шията и я повдигна във въздуха. Тя напразно се опитваше да се отскубне, риташе и размахваше юмруци във въздуха.
— Мамо!
Извърна глава към мен и успя да процеди една последна дума:
— Бягай!
Чудовището изрева ядосано, стисна юмрук около гърлото на майка ми и тя изчезна пред очите ми, превърна се в трепкаща златиста сянка, подобна на холограмно изображение. Блесна ослепителна светкавица и… от майка ми нямаше и следа.
— Не!
Гневът взе връх над страха ми. Нова сила се вля в жилите ми, усетих същия прилив на енергия, както когато на госпожа Додс й поникнаха хищни нокти.
Човекът бик се засили към Гроувър, който лежеше безпомощно на тревата. Наведе се над него и го подуши, сякаш възнамеряваше и него да прати в отвъдното.
Не можех да го позволя.
Съблякох червения си дъждобран.
— Хей! — Размахах дъждобрана и се спуснах към него отстрани. — Хей, глупако! Кюфте такова!
— Ррррр! — Обърна се към мен и размаха месестите си юмруци.
Хрумна ми една идея — глупава, ама идея. Долепих гръб до ствола на голямата ела и размахах червения дъждобран пред звяра, като възнамерявах да отскоча встрани в последната секунда.
Само дето не се получи точно така.
Бикът се засили към мен с разперени настрани ръце. Знаех си, че на която и страна да отскочех, пак щеше да ме хване.
Времето забави своя ход.
Приклекнах леко, за по-добър отскок, и тъй като нямаше смисъл да се мятам встрани, скочих право нагоре, стъпих за миг на главата на минотавъра, колкото да се оттласна и да направя превъртане във въздуха и се приземих на врата му.
Как успях да го направя!? Нямах време да мисля по въпроса. След по-малко от секунда устременото чудовище заби глава в дървото и от удара тялото му така се разтресе, че едва не ми изпадаха пломбите.
После започна да се клатушка наляво-надясно, за да ме събори. Хванах се здраво за рогата, за да не изхвърча. Гръмотевиците и светкавиците продължаваха да тътнат, дъждът валеше право в очите ми. Миризмата на гнила плът ме задушаваше.
Минотавърът се разтресе и заподскача като бик на родео. Ако се беше сетил да се стовари настрани върху ствола на дървото, щеше да ме смачка, но явно той знаеше само една посока: напред.
Междувременно Гроувър започна да стене в тревата. Исках да му изкрещя да млъкне, но не можех и дума да изрека, тъй като както се тресях, ако си отворех устата, щях да си прехапя езика.
— Храна! — изстена Гроувър.
Човекът бик се насочи към него, започна да рие с копито в земята и сведе глава, за да атакува. Представих си отново как беше стиснал майка ми за гърлото и как тя беше изчезнала в проблясък светлина
