— Разбира се.
— Тогава защо…
— Колкото по-малко знаеше, толкова по-малко чудовища щеше да привлечеш — отговори Гроувър, сякаш се разбираше от само себе си. — Ние спускаме мъгла пред очите на хората. Надявахме се да решиш, че Милостивата е била халюцинация. Но уви, ти започна да се досещаш кой си.
— Кой с… чакай малко, какво искаш да кажеш?
Странният рев се чу отново, някъде зад нас, по-близо отпреди. Каквото и да ни преследваше, не се беше отказало.
— Пърси, — обади се майка ми, — толкова много има за обясняване, но сега не му е времето. Първо трябва да те заведем на безопасно място.
— Безопасно от какво? Кой ме преследва?
— Е, не е кой знае кой — обади се Гроувър, очевидно все още не ми беше простил за сравнението с магаре. — Само господарят на мъртвите и най-кръвожадните му слуги.
— Гроувър!
— Извинете, госпожо Джаксън. Дали не бихте могли да карате по-бързо?
Мъчех се да проумея какво се случваше, но без особен успех. Знаех, че не сънувам. Въображението ми не беше чак толкова развинтено. Никога не бих могъл да сънувам нещо толкова шантаво.
Мама рязко зави наляво. Тръгнахме по по-тесен път, препускахме покрай притъмнели ферми и залесени хълмове и табелки с надпис „Наберете си ягоди“ върху бели огради от заострени колове.
— Къде отиваме? — попитах.
— В летния лагер, за който ти разказах. — Гласът й беше напрегнат, сякаш се опитваше да прикрие страха си. — Там, където баща ти искаше да те изпрати.
— И където ти не искаше да ходя.
— Моля те, скъпи. И без това ми е достатъчно трудно. Опитай се да разбереш. В опасност си.
— Само защото някакви баби срязаха някаква прежда.
— Не бяха обикновени баби — обади се Гроувър, — а мойрите. Знаеш ли какво означава, когато се появят пред теб? Правят го само ако ти… ако някой ще умре.
— Аха. Каза „ти“.
— Не, казах „някой“.
— Имаше предвид „ти“, тоест аз.
— Имах предвид „ти“ в смисъла на „някой“. Не „ти“ като „ти“.
— Момчета! — намеси се майка ми.
Тя завъртя волана надясно и за миг зърнах фигурата, която се беше опитала да избегне — черна трептяща сянка, която остана някъде зад нас в бурята.
— Какво беше това?
— Почти стигнахме — отговори мама, сякаш не беше чула въпроса. — Още около километър. Моля ти се. Моля ти се. Моля ти се.
Не знаех къде отиваме, но несъзнателно се бях привел напред, сякаш и аз нямах търпение най-сетне да пристигнем.
Навън валеше и цареше непрогледен мрак, движехме се някъде из пустошта в края на Лонг Айлънд. Сетих се за госпожа Додс и как тя се беше превърнала в онова чудовище с остри зъби и ципести криле. Крайниците ми се схванаха от закъснелия шок. Тя наистина не е била човек. Искала е да ме убие.
После си спомних за господин Бранър… и за меча, който ми беше подхвърлил.
Преди обаче да успея да разпитам Гроувър, косата ми настръхна. Проблесна ослепителна светкавица, чу се оглушително бум! — и колата избухна.
За миг се почувствах безтелесен, все едно едновременно бях смазан, изгорен на клада и удавен.
Отлепих чело от шофьорската седалка и изстенах:
— Оох!
— Пърси! — извика майка ми.
— Добре съм…
Опитах се да превъзмогна замайването. Не бях мъртъв. Колата всъщност не беше избухнала. Бяхме паднали в канавка. Вратите от страната на шофьора бяха забити в калта. Покривът се беше разцепил като яйчена черупка и вътре валеше дъжд.
Мълния. Това беше единственото обяснение. Беше ни изхвърлила от пътя. До мен на задната седалка седеше голяма неподвижна буца.
— Гроувър!
Беше се превил на две, от ъгълчето на устата му се стичаше кръв.
Разтърсих косматата му кълка. Не! Дори и да беше наполовина козел, той беше най-добрият ми приятел и не исках да умира!
— Храна — изстена той. Все пак имаше надежда!
— Пърси — обади се мама, — трябва да…
Гласът й заглъхна.
Погледнах назад. Проблесна светкавица и през опръсканото с кал задно стъкло зърнах някой да се приближава с тежки крачки към нас. Побиха ме тръпки. Виждах само очертанията на тъмния силует, но си личеше, че е огромен мъж с осанката на борец. Горната част на тялото му беше едра и набита. Като че ли държеше одеяло над главата си и с вдигнати така ръце изглеждаше сякаш имаше рога.
На гърлото ми заседна буца.
— Кой е…
— Пърси — гласът на мама звучеше толкова строго, че целият настръхнах, — излез от колата.
Тя натисна с всички сили шофьорската врата. Беше заклещена здраво в калта. Опитах моята. И тя не помръдна. Погледнах отчаяно към процепа на покрива. Можеше да се пробваме да се промъкнем от там, но краищата бяха нащърбени и димяха.
— Ела на седалката до мен! — заповяда мама. — Пърси, трябва да бягаш. Виждаш ли онова голямо дърво?
— Кое?
При поредната светкавица през димящата дупка на покрива видях дървото, за което говореше — огромна ела, като онази, която поставят пред Белия дом на Коледа, — на върха на най-близкия хълм.
— Това е границата. От другата страна на билото, в долината, ще видиш голяма къща. Тичай и не поглеждай назад. Повикай помощ. Не спирай, докато не стигнеш до вратата.
— Ти няма ли да дойдеш с мен?
Лицето й беше бледо, а очите също толкова тъжни, както когато гледаше океана.
— Не! — изкрещях. — Ще тръгнем заедно. Ще ми помогнеш да пренесем Гроувър.
— Храна! — изстена той, този път по-силно.
Човекът с одеялото на главата се приближаваше с все същото ръмжене и пръхтене. Постепенно осъзнах, че нямаше как да държи одеяло над главата, защото ръцете му — огромни и месести — висяха до хълбоците му. Одеяло нямаше. Което означаваше, че огромното космато нещо, което мислех за одеяло, беше всъщност… главата му. А стърчащите израстъци, които приличаха на рога…
— Той не е дошъл за нас — обясни мама. — Иска теб. Освен това, аз не мога да премина границата.
— Ама…
— Нямаме време, Пърси. Тръгвай. Моля те.
Ядосах се, ядосах се на майка ми, на козела Гроувър и на рогатото същество, което пристъпваше към нас бавно и тежко като… като бик.
Покатерих се през Гроувър и избутах вратата да се отвори.
— Отиваме заедно. Хайде, мамо.
— Казах ти…
— Мамо! Няма да те оставя. Помогни ми с Гроувър.
Не чаках да отговори. Измъкнах се навън и издърпах Гроувър. Беше неочаквано лек, но нямаше да успея да го занеса кой знае колко далече, ако мама не се беше притекла на помощ. Двамата заедно го
