— И парите за вашето пътуване ще ги отделиш от разходите си за дрехи, нали?
— Да, скъпи.
— И ще се върнете навреме, за да сготвиш вечеря в неделя, и няма да ходиш с колата ми никъде другаде?
— Много ще внимаваме с нея.
— Ами ако побързаш с готвенето… — Гейб почеса двойната си брадичка — и ако детето се извини, задето ни прекъсна играта…
А не искаше ли и да го сритам в слабините, така че цяла седмица да говори с тънък гласец?
Майка ми ме предупреди с поглед да не го ядосвам.
Защо изобщо го търпеше? Защо изобщо й пукаше какво мисли той?
— Съжалявам — смотолевих. — Наистина съжалявам, че прекъснах твоята много важна игра на покер.
Гейб присви очи. Миниатюрният му мозък вероятно се опитваше да реши дали не му се подигравам. В крайна сметка обяви:
— Хубаво.
И се върна при приятелите си във всекидневната.
— Благодаря ти, Пърси — каза мама. — Когато стигнем в Монток, ще поговорим повече за… нещата, които си забравил да ми кажеш, става ли?
За момент ми се стори, че забелязах тревога в очите й — същия страх, който бях видял у Гроувър в автобуса, — сякаш тя също усещаше някакъв странен леден полъх и подозирате, че ме преследва нещо опасно.
После обаче усмивката й отново грейна и реших, че сигурно се бях заблудил. Майка ми просто не беше способна на толкова мрачни мисли.
— Ей сегичка ще се приготвя — обеща тя.
Разроши косата ми и се скри в кухнята.
Един час по-късно бяхме готови за път.
Гейб дори остави картите, за да смъкне долу багажа ни. Не преставаше да се оплаква и мърмори как щял да изкара без нейното готвене — и най-вече без своето скъпоценно камаро — цял уикенд.
— Само да се случи нещо с колата, умнико — предупреди ме, докато слагаше чантите в багажника. — Една-единствена драскотина да се появи…
Като че ли аз щях да карам. Бях на дванайсет. Това обаче за него нямаше никакво значение. И някоя чайка да се изцвъкаше на собственоръчно боядисаната му кола, пак щеше да намери начин мен да обвини.
Докато го гледах как се тътри обратно към входа, така се ядосах, че направих нещо, което после така и не успях да си обясня откъде ми е дошло. Щом Гейб стигна до вратата, кръстосах палеца и средния пръст на дясната ръка, като против уроки, и повторих движенията на Гроувър от автобуса — първо докоснах гърдите си там, където беше сърцето, и след това посочих Гейб. Остъклената врата се залюля и така го удари по задника, че той литна нагоре по стълбите, все едно го бяха изстреляли с катапулт. Може би беше просто вятърът или пантите се бяха разхлабили, но така или иначе причината не ме интересуваше особено.
Качих се в колата и подканих мама да потегляме.
Бунгалото, което бяхме наели, се намираше на южния плаж, в самия край на Лонг Айлънд. Малка стара хижа с избелели пердета, скрита сред дюните. В чаршафите винаги имаше пясък, шкафовете бяха пълни с паяци, а в повечето време водата беше прекалено студена за плуване.
И въпреки това го обожавах.
Ходехме там, откакто се бях родил. А мама дори отпреди това. Не ми беше казвала, но знаех защо това място е толкова специално за нея. Тук беше срещнала баща ми.
С приближаването до Монток тя сякаш се подмладяваше, тежестта на годините тревоги и работа сякаш изчезваше от лицето й. Очите й заискряваха в морскозелено.
Пристигнахме по залез, отворихме прозорците и се заловихме с обичайното почистване. Разходихме се по плажа, нахранихме чайките със син чипс и отворихме сините желирани бонбони, сините карамелчета и всички останали безплатни мостри, които мама беше донесла от магазина.
Сигурно не е зле да обясня откъде идва тази мания по синьото.
Веднъж Гейб казал на майка ми, че синя храна не съществува. Даже се скарали, но после се сдобрили. Оттогава обаче майка ми всячески се стараеше да изнамира сини неща за ядене. Приготвяше сини торти. Сладко от сини боровинки. Купуваше син царевичен чипс и носеше сини бонбони от магазина. Това, както и фактът, че беше запазила моминското си име Джаксън, вместо да приеме фамилията Улиано, беше доказателство, че е запазила някаква независимост от Гейб. И тя като мен си падаше малко бунтарка.
Стъмни се и напалихме огън. Направихме си хотдог. Мама ми разказа за времето, когато е била малка, преди родителите й да загинат в самолетната катастрофа. После мина на книгите, които искаше да напише, когато спести достатъчно пари, за да напусне магазина.
Най-накрая събрах смелост и попитах за онова, за което винаги си мислех в Монток — баща ми.
Тя зарея поглед към океана. Реших, че ще повтори старите истории, които вече знаех наизуст, но така и не ми писваха да ги слушам.
— Беше добър човек — започна тя. — Висок, красив и силен. Но също и нежен. От него си взел черната коса, както и прекрасните зелени очи.
— Ох, мамо, моля те — изчервих се.
Тя обаче се усмихна, сякаш се досещаше, че всъщност ми харесваше.
Срам ме е да си призная колко често се гледах в огледалото и си се представях как ще изглеждам като порасна, за да се опитам да разбера какъв е бил баща ми.
Мама извади син желиран бонбон от пакета.
— Щеше ми се да можеше да те види, Пърси. Толкова щеше да се гордее с теб.
Зачудих се. С какво толкова можеше да се гордее? Обикновено дете с дислексия и СДВ, с общ успех малко над три, изключено от училище за шести път през последните шест години.
— На колко години съм бил, когато… когато е заминал?
Тя се загледа в пламъците.
— Той прекара с мен само едно лято, Пърси. Точно тук, на плажа. В това бунгало.
— Но ме е виждал като бебе, нали?
— Не, миличък. Знаеше, че очаквам дете, но никога не те е виждал. Наложи се да замине, преди да се родиш.
А на мен ми се струваше, че помнех нещо от баща си. Топлина. Усмивка.
Винаги бях приемал за даденост, че ме е държал в ръцете си. Майка ми никога не го беше казвала направо, но имах чувството, че е било така. А сега се оказваше, че дори не ме е виждал…
Ядосах му се. Може да беше глупаво, но му бях бесен, задето е тръгнал на онова пътуване и не е имал достатъчно смелост да се ожени за майка ми. Изоставил ни е и сега се налагаше да живеем със Смрадливия Гейб.
— Наесен пак ли ще ме пратиш в някой интернат? — попитах.
Тя разрови огъня с пръчка.
— Не знам, миличък. — Гласът й звучеше дрезгаво, все едно ей сега щеше да се разплаче. — Мисля… мисля, че трябва да направим нещо.
— Защото не ме искаш при теб ли?
Съжалих, още щом го казах.
Очите й се насълзиха. Хвана ме за ръката и я стисна силно.
— О, Пърси! Аз… длъжна съм да го направя. За твое добро. Нямам друг избор.
Думите й ми напомниха за казаното от господин Бранър, че за мен е най-добре да се махна от „Янси“.
— Защото не съм нормален.
— Казваш го, сякаш е нещо лошо, Пърси. Но не осъзнаваш колко си важен. Мислех си, че „Янси“ ще е достатъчно далеч. Че там най-сетне ще си в безопасност.
