Отвори капака на двигателя и след няколко минутки ровичкане в него заяви, че се налага всички да слезем.
Намирахме се насред нищото — човек никога не би обърнал внимание на това място, освен ако автобусът му не се развали точно тук. От нашата страна на пътя имаше няколко кленови дървета и боклуци, изхвърлени от минаващи коли. От другата страна на нагорещената от следобедното слънце магистрала се мъдреше сергия за плодове.
Изложените стоки изглеждаха страхотно — препълнени щайги орехи и кайсии, кървавочервени череши и ябълки, кани сок, оставени да се охлаждат в лед във вани с извити крака. Клиенти нямаше, само три старици седяха на люлеещи се столове под сянката на един клен и плетяха най-големите чорапи, които съм виждал през живота си.
Чорапите бяха колкото пуловери, ама си бяха истински чорапи. Старицата отдясно плетеше единия, старицата отляво — другия. Тази в средата държеше огромна кошница с убийствено синя прежда.
И трите ми се видяха ужасно стари — с бледи лица, набръчкани като сушени сливи, с прибрани на кок бели коси, с кокалести ръце, които се подаваха изпод овехтели памучни рокли.
Но най-странното беше, че гледаха право към мен. Не към цялата група от закъсалия автобус, а точно към мен.
Обърнах се към Гроувър и видях, че е пребледнял като мъртвец. Ноздрите му потръпваха.
— Гроувър? Ей, човече…
— Кажи ми, че не гледат теб. Гледат те, нали?
— Аха. Странно, нали? Мислиш ли, че онези чорапи ще са ми по мярка?
— Не е смешно, Пърси. Изобщо не е смешно.
Старицата в средата извади гигантски ножици с остриета от злато и сребро. Чух как Гроувър рязко си поема дъх.
— Да се качим в автобуса. Хайде!
— Какво? Вътре е сто и петдесет градуса.
— Идвай! — Отвори вратата и се качи, но аз останах вън.
От другата страна на пътя стариците продължаваха да ме гледат. Средната сряза нишката и мога да се закълна, че и през четирите платна на магистралата се чу щракването на ножиците. Двете й посестрими събраха сините чорапи на топка, а аз продължих да се чудя за кого са — за Голямата стъпка или за Годзила.
В този момент шофьорът извади някакво димящо метално парче изпод капака. Автобусът потрепери, моторът изгърмя и след това забоботи равномерно.
Пътниците нададоха радостни възгласи.
— Така те искам! — изрева шофьорът и плесна с шапка по автобуса. — Всички обратно вътре!
Потеглихме отново, но на мен изведнъж ми призля, и мах чувството, че се разболявам.
Гроувър също не изглеждаше добре. Трепереше, зъбите му тракаха.
— Гроувър?
— Да?
— Какво криеш?
Обърса чело с ръкава на ризата си.
— Пърси, какво видя на сергията с плодове?
— Онези баби ли? Какво за тях? Не са като… госпожа Додс, нали?
Изражението му беше неразгадаемо, но въпреки това подсказваше, че стариците от сергията са нещо много, ама много по-страшно от госпожа Додс.
— Просто ми кажи какво видя — простена той.
— Онази в средата извади ножици и сряза преждата.
Той затвори очи и раздвижи ръка, все едно се кръстеше, ама не беше точно кръстене. Изглеждаше… по-древно.
— Видя я как отрязва нишката, така ли?
— Да. Е, и?
Още докато го казвах, разбрах, че е важно.
— Не, не, сънувам — измърмори Гроувър и задъвка палеца си. — Не искам да става като миналия път.
— Кой минал път?
— Винаги в шести клас. Не успяват да преминат нататък.
— Гроувър! — Повиших тон, вече наистина ме плашеше. — За какво говориш?
— Нека те изпратя до вас от автогарата. Моля те. Молбата ми се стори безкрайно странна, но се съгласих.
— Това някакво суеверие ли е?
Не получих отговор.
— Гроувър, онази отрязана нишка… Да не би да означава, че някой ще умре?
Той ме погледна тъжно, сякаш вече мислеше какви цветя да избере за погребението ми.
Трета глава
Гроувър остава без панталони
Признавам си: отървах се от Гроувър веднага щом стигнахме до автогарата.
Знам, знам. Беше много грубо от моя страна.
Но той ме побъркваше, гледаше ме сякаш съм покойник и не спираше да мърмори как все така се случвало, и то все в шести клас.
Винаги, когато нещо го притесняваше, пикочният му мехур се обаждаше и затова изобщо не се изненадах, че ме накара да обещая да го чакам и се изстреля към тоалетните. Вместо това обаче, аз си взех куфара, измъкнах се навън и хванах първото изпречило се пред очите ми такси.
— „Сто и четвърта“ и „Принс“ — казах на шофьора.
Така, сега няколко думи за майка ми.
Казва се Сали Джаксън и е най-добрият човек на света, което идва да потвърди теорията ми, че най- добрите хора се раждат с най-скапания късмет.
Когато била на пет годинки, родителите й загинали в самолетна катастрофа и я отгледал чичо й, на когото почти не му пукало за нея. Искала да пише романи и докато учела в гимназията, работела, за да спести за колеж. После чичо й се разболял от рак и се наложило да напусне училище, за да се грижи за него. След смъртта му останала без пукнат цент, без семейство и без образование.
Единственото хубаво нещо в живота й бил баща ми.
Аз не си го спомням, освен може би топлата му усмивка. Мама не говори за него, защото се натъжава. Няма снимки.
Нали разбирате, не са били женени. Разказваше ми, че той бил богат и известен, а връзката им била тайна. После той отплавал по Атлантическия океан на някакво важно пътуване и никога повече не се върнал.
Безследно изчезнал в океана — така казваше майка ми. Не „умрял“. Изчезнал в океана.
Тя работеше каквото има, ходеше на вечерно училище, за да си вземе диплома за средно образование, а междувременно се опитваше да ме отгледа сама. Никога не се оплакваше или ядосваше. Нито веднъж. Аз обаче знаех, че не й е лесно с дете като мен.
Накрая се омъжи за Гейб Улиано, който в първите трийсет секунди от познанството ни беше много мил, а после се оказа кретен от световна класа. Като малък го прекръстих на Смрадливия Гейб. Съжалявам, но това е самата истина. Вонеше на плесенясала пица с чеснов сос, увита в потни гащета.
Заради нас двамата животът на мама изобщо не беше лек. Едва ли е нужно да се впускам в подробности как се държеше с нея Смрадливия Гейб и какви бяха отношенията ни… прибирането ми у дома е достатъчно добър пример.
Влязох в малкия ни апартамент с надеждата, че мама се е върнала от работа. Вместо това обаче
