заварих Смрадливия Гейб и приятелите му да играят покер във всекидневната. От телевизора гърмеше спортна програма. По килима се търкаляха чипс и кутийки от бира.
— Значи си дойде — измърмори той през стиснати зъби, за да не вади пурата от устата си, и дори не вдигна поглед.
— Къде е мама?
— На работа. Имаш ли някакви пари?
Толкоз. Нямаше „Добре дошъл. Радвам се да те видя. Как прекара последните шест месеца?“.
Гейб беше напълнял. Приличаше на морж без бивни, облечен с дрехи втора ръка. На главата му бяха останали три косъма, внимателно сресани над плешивото теме, сякаш беше решил, че така ще изглежда по-красив.
Беше управител на магазин „Електроникс Мега-Март“ в Куинс, но повечето време си стоеше вкъщи. Не знам как още не го бяха уволнили. Цялата му заплата отиваше за пури, от които ми ставаше лошо, и за бира. Вечно бира. Когато си бях у дома, постоянно ме крънкаше за пари, които профукваше на покер. Наричаше го „нашата мъжка тайна“. С други думи, ако кажех на мама, щеше да ми строши главата.
— Не — отвърнах.
Той повдигна едната си вежда.
Гейб подушваше парите като хрътка, което беше изненадващо, предвид, че собствената му миризма беше толкова силна, че едва ли можеше да усети нещо друго от нея.
— Взел си такси от автогарата. Вероятно си платил с двайсетачка. Върнали са ти шест-седем долара. Който иска да живее тук, трябва да си плаща своя дял от общите разходи. Прав ли съм, Еди?
Еди, домоуправителят на жилищната сграда, ме погледна сконфузено. Не беше лош човек, когато беше сам.
— Стига, Гейб — каза той. — Детето тъкмо се прибра.
— Прав ли съм? — повтори Гейб.
Еди се загледа съсредоточено в купата с чипс пред себе си. Другите двама едновременно се оригнаха.
— Добре. — Извадих няколкото смачкани банкноти от джоба си и ги хвърлих на масата. — Да ти приседнат дано!
— Бележникът ти вече пристигна, умнико! — извика той след мен. — Като знам какво пише вътре, на твое място бих си поприбрал рогцата!
Треснах вратата на стаята, която дори не беше лично моя. През учебната година Гейб я използваше за „кабинет“. Не че вършеше някаква работа там, само разглеждаше списания за стари коли, но иначе наблъскваше нещата ми в шкафа, качваше калните си ботуши на перваза на прозореца и въобще правеше всичко възможно отвратителната миризма на гадния му одеколон, пури и вкисната бира да пропие навсякъде.
Хвърлих куфара на леглото.
Толкоз по въпроса за топлото бащино огнище.
Миризмата на Гейб беше по-неприятна от кошмарите с госпожа Додс и от звука на ножиците, с които онази старица на магистралата преряза преждата.
Но само при мисълта за това краката ми се подкосиха. Спомних си паникьосаното изражение на Гроувър и как ме накара да обещая, че няма да се прибера у дома без него. По гърба ми полазиха мравки. Имах чувството, че някой… нещо ме търси и може би точно в този момент изкачва стълбите, а на ръцете му порастват грабливи нокти.
После чух гласа на мама.
— Пърси?
Вратата на стаята се отвори и страховете ми се изпариха.
Майка ми можеше да ме успокои за миг. Очите й блестяха и променяха цвета си на светлината. Усмивката й беше топла като пухена завивка. В дългата й кестенява коса имаше няколко сиви кичура, но аз не я смятах за стара. Когато ме погледнеше, имах чувството, че вижда всичко добро в мен. Никога не я бях чувал да повиши тон или да каже лоша дума някому — дори на мен или на Гейб.
— О, Пърси! — Прегърна ме силно. — Не мога да повярвам. Толкова си пораснал от Коледа насам!
От червено-бяло-синята й униформа на „Сладка Америка“ се носеше най-прекрасното ухание на света — шоколад, бонбони и всякакви други лакомства, които продаваше в магазина на Централна гара. Носеше ми огромен пакет с „безплатни мостри“ — така ме посрещаше винаги когато се прибирах у дома. Седнахме заедно на ръба на леглото. Аз се захванах с боровинковите близалки, а тя разроши косата ми и поиска да й разкажа всичко, което съм пропуснал в писмата си. Не спомена за изключването ми от училището. Все едно това изобщо не я интересуваше. Заразпитва ме как съм, добре ли съм, какво прави малкото й момче.
Казах й да ме остави на мира, смотолевих: „Хайде, мамо, по-спокойно“ и така нататък, но всъщност тайничко страшно много се радвах да я видя.
— Хей, Сали — изрева Гейб от другата стая, — я дай малко бобен сос!
Стиснах зъби.
Майка ми беше най-милата, най-красивата жена на света. Трябваше да е женена за милионер. Не за простак като Гейб.
Заради нея се опитах да поразкрася последните си дни в академия „Янси“. Заявих, че не съм кой знае колко потиснат от изключването. Този път бях издържал почти цяла година. Имах нови приятели. Справях се доста добре по антична история. А, честно казано, със сбиванията не бях имал чак такива проблеми, каквито описваше директорът. Харесвах академия „Янси“. Наистина.
Така се увлякох, че накрая почти сам си повярвах колко чудесно съм си прекарал там. Разсмях се, като се сетих за Гроувър и господин Бранър. Дори обстрелът със сандвичи с фъстъчено масло и кетчуп на Нанси Бобофит вече не ми се струваше толкова неприятен.
Но като стигнах до екскурзията в музея…
— Какво? — попита мама. Очите й като че ли се опитваха да проникнат чак до сърцето ми и да видят какви тайни се крият там. — Да не би нещо да те е изплашило?
— Не, мамо.
Не ми беше приятно да лъжа. Исках да й разкажа за госпожа Додс и трите старици с преждата, но реших, че ще прозвучи глупаво.
Тя присви устни. Знаеше, че премълчавам, но не настоя.
— Имам изненада за теб. Заминаваме.
— За Монток? — ококорих се аз.
— Три нощувки — същото бунгало.
— Кога?
— Веднага щом се преоблечем — усмихна се тя.
Не можех да повярвам. Последните две лета не бяхме ходили в Монток, защото Гейб твърдеше, че нямаме достатъчно пари. При мисълта, че ще отидем отново там, направо пощурях, също както когато бях малък.
Гейб се появи на вратата и изръмжа:
— Бобен сос, Сали! Толкова ли е трудно?
Дощя ми се да го ударя, но срещнах погледа на мама и разбрах, че ми предлагаше сделка: Да се държа добре с Гейб за малко. Само докато се приготви да тръгнем за Монток. После ще се измъкнем оттук.
— Тъкмо идвах, скъпи — каза му тя. — Говорехме си за пътуването.
— Пътуването? — присви очи Гейб. — Ами ти сериозно ли?
— Знаех си — измърморих аз. — Няма да ни пусне.
— Разбира се, че ще ни пусне — отвърна майка ми с равен глас. — Пастрокът ти просто се тревожи за парите.
Тревожи се друг път. Имаше предвид, че го е яд. Яд го беше, защото това означаваше по-малко пари за бира.
— Освен това — добави тя, — на Гейбриъл няма да му се налага да яде боб. Ще му приготвя специалитета си с гуакамоле и квасена сметана. Ще му стигне за целия уикенд.
Погледът на Гейб светна.
