— Нали можеш да играеш белот? — погледна ме господин Д. изпитателно.
— Боя се, че не.
— Господине — додаде той.
— Господине — повторих. Директорът на лагера все по-малко ми се нравеше.
— Е — въздъхна той, — наред с гладиаторските двубои и „Пакман“, това е една от най-великите игри, измислени от човека. Смятам, че всеки добре възпитан младеж трябва да знае правилата.
— Сигурен съм, че момчето ще се научи — обади се Хирон.
— Моля ви — казах аз, — какво е това място? Защо съм тук? Господин Бран… Хирон, защо сте дошли в „Янси“ да ме учите?
— И аз това го питах — тросна се господин Д.
Директорът на лагера раздаде картите. Гроувър подскачаше при всяка карта, която получеше. Хирон ми се усмихна съчувствено, както правеше в час, сякаш независимо каква оценка ще изкарам, ще си остана най-добрият му ученик. Очакваше именно аз да дам правилния отговор.
— Пърси — заговори той. — Майка ти нищо ли не ти каза?
— Ами… — Спомних си тъжния й поглед, отправен в морето. — Каза ми, че се е бояла да ме изпрати тук, макар че баща ми искал. Каза, че щом веднъж дойда, вероятно няма да мога да си тръгна. Искаше да бъда близо до нея.
— Типично — обади се господин Д. — Ето така най-често ги убиват. Младежо, ще обявяваш ли или не?
— Какво?
Обясни ми припряно как се подреждат боите и аз обявих.
— Боя се, че има прекалено много за разказване — каза Хирон. — Мисля, че обичайните ни информационни филми няма да са достатъчни.
— Информационни филми?
— Да, няма да са достатъчни — повтори Хирон. — Е Пърси, вече знаеш, че приятелят ти Гроувър е сатир. Знаеш — посочи рога в кутията от обувки, — че си убил минотавър. Което си е доста голям подвиг, момчето ми. Вероятно не знаеш, че в живота ти са намесени могъщи сили. Боговете… силите, които наричате древногръцки богове… са съвсем реални.
Погледнах недоумяващо останалите около масата.
Чаках някой да изкрещи: „Глупости!“. Вместо това обаче господин Д. изрева:
— Иха! Белот!
— Господин Д. — престраши се да попита Гроувър, — ако няма да я ядете, може ли да взема кутийката ви от диетична кока-кола?
— Ъ? А, да, добре.
Гроувър отхапа огромно парче от празната алуминиева кутийка и нещастно я задъвка.
— Чакайте — обърнах се към Хирон. — Искате да кажете, че Бог съществува.
— Ами… Бог… Бог с голямо „Б“ е нещо съвсем различно. Няма да навлизаме в метафизични спорове.
— Метафизични? Но нали току-що говорехте за…
— За богове. В множествено число. Могъщи същества, които контролират природните стихии и живота на хората — безсмъртните богове от планината Олимп. Това е нещо значително по-дребно.
— Дребно!
— Да, именно. Боговете, за които говорехме в училище.
— Зевс, Хера. Аполон. За тях ли говорите?
В ясното небе отново отекна гръм.
— Младежо — обади се господин Д. — На твое място наистина не бих подхвърлял тези имена ей така.
— Но те са само измислица — възразих аз. — Те са… митове, създадени да дадат обяснение на светкавиците, сезоните и така нататък.
— Наука! — присмя се господин Д. — Кажи ми, Персей Джаксън…
Произнасянето на истинското ми име, което на никого не бях казвал, ме накара да подскоча като ужилен.
— … какво ще мислят хората за вашата наука след две хиляди години? А? Ще я нарекат примитивни измислици, разбира се! О, как обичам простосмъртните, никакво мислене в перспектива. Вярват, че са напреднали страшно много. А дали е така, Хирон? Погледни този хлапак и ми кажи.
Господин Д. не ми харесваше, а и така говореше за простосмъртните, все едно самият той беше… по- различен. В гърлото ми заседна буца и разбрах защо Гроувър съсредоточено разглеждаше картите си, дъвчеше кутийката от безалкохолно, и си мълчеше.
— Пърси — каза Хирон. — Ти решаваш дали да вярваш, или не, но така или иначе безсмъртен означава безсмъртен. Можеш ли дори за миг да си го представиш — никога да не умреш? Да не залинееш? Да съществуваш такъв, какъвто си, завинаги?
Канех се да отговоря първото, което ми дойде наум, а именно, че не звучи никак лошо, но тонът на Хирон ме накара да се замисля.
— Без значение дали хората вярват в теб, или не? — попитах накрая.
— Именно — кимна той. — Ако беше бог, щеше ли да ти е приятно да те наричат мит или измислица, с която се обясняват светкавиците? Ами ако ти кажа, Персей Джаксън, че някой ден хората ще наричат теб самия мит, създаден да помага на малките момченца да се справят със смъртта на майка си?
Сърцето ми затуптя оглушително. Явно Хирон искаше да ме ядоса, но нямаше да му позволя.
— Не — отговорих, — няма да ми е приятно. Но аз не вярвам в богове.
— Е, побързай да повярваш — измърмори господин Д., — преди някой от тях да ти види сметката.
— М-моля ви, господине — обади се Гроувър. — Той току-що е загубил майка си. Все още е в шок.
— И има късмет, че е така — измрънка господин Д. и раздаде наново картите. — Не стига, че ми наложиха тази скапана работа, ами се налага да работя и с момчета, които дори не вярват!
Махна с ръка и на масата се появи бокал, все едно лъчите на слънцето се пречупиха за миг и го изтъкаха от въздуха. Бокалът се изпълни с вино.
Ченето ми увисна, но Хирон дори не вдигна поглед.
— Господин Д. — предупреди той, — не забравяйте, че ви е забранено.
Господин Д. погледна виното и се престори на изненадан.
— О! — Погледна към небето и изрева: — Стар навик! Съжалявам!
Още една гръмотевица.
Господин Д. махна отново и чашата вино се превърна в нова кутийка диетична кока-кола. Въздъхна умърлушено, отвори я, а после се върна към играта на карти.
Хирон ми намигна.
— Неотдавна господин Д. предизвика гнева на баща си, тъй като си беше загубил ума по една горска нимфа, която беше му забранено да доближава.
— Горска нимфа — повторих аз, без да откъсвам поглед от кутийката кола, сякаш беше дошла от космоса.
— Да — призна господин Д. — Баща ми страшно обича да ме наказва. Първия път — възбрана. Отвратително! Цели десет години! Втория, е, тя беше невероятно красива и не можах да се въздържа. Та втория път ме изпрати тук. Хълмът на нечистокръвните! Летен лагер за глезльовци като теб. „Ще им повлияеш благотворно — каза ми. — Поработи с младежите, вместо да ги убиваш.“ Да бе! Абсолютна несправедливост.
Господин Д. звучеше като шестгодишно хлапе, което тропа с крак.
— А… — заекнах аз, — баща ви е…
— Да му се не види, Хирон — оплака се господин Д. — Мислех, че си го понаучил нещо. Баща ми е Зевс, разбира се.
Прехвърлих имената в гръцката митология, започващи с „Д“. Вино. Тигрова кожа. Сатири, Гроувър, който се свиваше от страх, сякаш господин Д. му беше господар.
— Вие сте Дионис! Богът на виното.
