— И този можело да е на някой от Тримата големи — извика Клариса и ме блъсна към една от тоалетните. — Как ли пък не! Сигурно, като го е видял, минотавърът е паднал от смях и се е пребил.
Дружките й се закикотиха.
Анабет стоеше смръщена в ъгъла.
Клариса ме бутна на колене и натисна главата ми към тоалетната чиния. Миришеше на ръждиви тръби и… ами на онова, за което тоалетните се използват.
Запънах се с всички сили, за да не натика главата ми вътре. Нямаше да го позволя! За нищо на света!
И тогава се случи нещо странно. Усетих пристягане ниско в корема. Тръбите като че ли заклокочиха. Клариса отпусна хватката си. От тоалетната бликна силна струя и се изви като дъга над мен. Чух как Клариса крещи.
Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как избликва втора струя и така я блъсва в лицето, че тя пада по задник. Водата обаче не спря, а продължи да я изтласква към душовете, сякаш като от пожарникарски маркуч.
Клариса опитваше да се отскубне, едва си поемаше дъх. Приятелките й понечиха да й помогнат, но в този момент изригнаха и другите тоалетни и към момичетата се насочиха още шест струи. Включиха се и душовете и водата изхвърли щерките на Арес навън така, както дъждът отнася боклуците от улицата в канавките.
Усетих как стягането в корема ми отслабва и водата неочаквано секна.
Цялото помещение беше мокро. На Анабет също не й се беше разминало, но поне не беше изблъскана навън. Стоеше си на същото място и се взираше смаяно в мен.
Сведох поглед и осъзнах, че седя на единственото сухо местенце в цялата баня. В радиус от половин метър около мен нямаше вода. По дрехите ми не беше паднала и капчица. Нито една.
Изправих се, краката ми трепереха.
— Как го… — поде Анабет.
— Не знам.
Отидохме до вратата. Отвън Клариса и приятелките й лежаха в калта, около тях вече се събираше тълпа зяпачи.
Косата на Клариса беше полепнала по лицето й. Камуфлажното й яке беше вир-вода, от нея се носеше отвратителна миризма.
Погледна ме с нескрита омраза.
— Мъртъв си, момченце! Абсолютно мъртъв!
Може би трябваше да замълча, но не можах.
— Затваряй си устата, Клариса! Да не искаш да пийнеш още малко кенефна вода?
Наложи се другите да я усмирят. Завлякоха я към хижата на Арес, докато насъбралите се зяпачи отстъпваха встрани, за да избегнат ритниците й.
Анабет ме погледна изумено. Нямах представа дали беше просто отвратена от изригналите тоалетни, или ми беше бясна, задето и нея бях измокрил.
— Какво? — попитах ядосано аз. — Какво искаш?
— Искам да бъдеш в моя отбор за „Плени знамето“ — отвърна тя.
Седма глава
Пращам вечерята си на небето
Слухът за случилото се в банята се разпространи бързо.
Откъдето и да минех, лагерниците ме сочеха и си шушнеха, лесно долавях думите „вода“ и „тоалетна“. А пък може и да зяпаха Анабет, която все още беше мокра до кости.
По пътя тя ми показа още няколко места — ковачницата (където децата сами изковаваха мечовете си) и залата за художествена дейност (където сатири почистваха огромна мраморна статуя на получовек- полукозел). Заведе ме и до залата за катерене, която всъщност представляваше две издигнати една срещу друга стени, които се тресяха зловещо; по тях се търкаляха камъни, стичаха се потоци лава и през определено време стените се сблъскваха и смачкваха катерача, ако не успееше да се измъкне към върха достатъчно бързо.
Накрая се върнахме при езерото, откъдето пътека водеше към хижите.
— Трябва да се упражнявам — обяви Анабет. — Вечерята е в седем и половина. Другите ще те доведат в столовата.
— Анабет, съжалявам за станалото в тоалетните.
— Няма значение.
— Не бях виновен аз.
Тя ме погледна недоверчиво и изведнъж осъзнах, че всъщност точно аз бях виновен. Аз бях направил така, че водата да изригне. Нямах представа защо и как, но тоалетните бяха откликнали на моите заповеди.
— Трябва да отидеш да говориш с оракула каза Анабет.
— Кой?
— Не „кой“, а какво. Оракулът. Ще кажа на Хирон.
Загледах се унило в езерото, искаше ми се поне веднъж някой да отговори направо и изчерпателно на въпросите ми. Изведнъж застинах — на дъното, на пет-шест метра под водата, седяха две момичета. Бяха със сини джинси и лъскави зелени тениски, кафявите им коси се носеха свободно около раменете им, а около тях си играеха малки рибки. Усмихнаха се и ми помахаха като на стар приятел. Не знаех какво да направя, тъй че просто помахах в отговор.
— Не ги насърчавай — предупреди ме Анабет. — Наядите са ужасни флиртаджийки.
— Наяди — повторих поразен. — Аха. Не може ли просто да се върна у дома?
— Престани, Пърси — смръщи се Анабет. — Ти вече си у дома. Това е единственото безопасно място за деца като нас.
— Искаш да кажеш деца с психични отклонения?
— Искам да кажа, които не са хора. Или поне не изцяло. Наполовина хора.
— Наполовина хора и наполовина какво?
— Много добре знаеш.
Не исках да си призная, но за съжаление, наистина го знаех. Кожата ми настръхна — така ставаше понякога, когато мама ми разказваше за баща ми.
— Богове — рекох. — Наполовина богове. Анабет кимна.
— Баща ти не е мъртъв, Пърси. Той е един от олимпийските богове.
— Това е… невъзможно.
— Защо? С какво са се занимавали боговете в миналото? Обикаляли насам-натам, преследвали простосмъртни и им се раждали деца. Да не мислиш, че за последните няколко хилядолетия са променили навиците си?
— Но това са просто… — за малко пак щях да кажа „митове“. После обаче си спомних предупреждението на Хирон, че след две хиляди години и мен може да смятат за мит. — Но ако всички тук сме наполовина хора…
— Полубогове. Официалното название е полубогове. Или нечистокръвни.
— Кой тогава е твоят баща?
Ръцете й стиснаха парапета на пристана. Усетих, че току-що съм прекрачил някаква граница.
— Баща ми е преподавател в Уест Пойнт — отвърна тя. — Не съм го виждала, откакто бях много малка. Преподава американска история.
— Значи е човек?
— Да не мислиш, че трябва задължително мъжко божество да се влюби в простосмъртна жена? Това си е чиста проба дискриминация!
— Тогава коя е майка ти?
— Номер 6.
— Тоест?
