„Звукозаписно студио ДОА“.
Отдолу на стъклената врата с по-дребни букви беше добавено:
„Забранено за адвокати, безделници и живи.“
Вече беше почти полунощ, но фоайето беше осветено и пълно с хора. На рецепцията седеше як на вид чернокож пазач със слънчеви очила и слушалка в ухото.
Обърнах се към приятелите си.
— Помните ли какво се разбрахме?
— Мда — измърмори Гроувър. — Страхотно…
— А ако номерът не мине? — обади се Анабет.
— Мисли положително.
— Аха — кимна тя. — Влизаме в Царството на мъртвите, а ти искаш да мисля положително.
Извадих перлите от джоба си — трите бели топчета, които нереидата ми беше дала в Санта Моника. Не изглеждаха кой знае каква подкрепа.
Анабет сложи ръка на рамото ми.
— Извинявай, Пърси. Прав си — ще успеем. Всичко ще бъде наред.
Сръга Гроувър и той заприглася:
— А, да! Нали стигнахме дотук? Ще намерим мълнията и ще освободим майка ти. Без никакъв проблем.
Наистина изпитах благодарност. Само преди няколко минути едва не бяха разпънати до смърт, а сега се опитваха да бъдат смели заради мен, за да ме окуражат.
Прибрах перлите в джоба си.
— Хайде, да вървим в Подземното царство.
Влязохме във фоайето на ДОА.
От скрити тонколони се разнасяше музика.
Килимът и стените бяха в стоманеносиво. В ъглите растяха избелели кактуси, подобни на ръце на скелет. Мебелите бяха от черна кожа, всички места бяха заети. Някои хора седяха на канапета, други стояха прави, трети се взираха през прозорците, четвърти чакаха асансьора. Никой не говореше, не се движеше, не правеше нищо. С периферното си зрение ги виждах добре, но ако се взрях в някой отделен човек, той започваше да ми се струва… прозрачен. Виждах право през телата.
Бюрото на пазача беше вдигнато на подиум, така че го гледахме отдолу нагоре.
Той беше висок и слаб, с шоколадова кожа и изрусена коса, подстригана късо по войнишки. Очилата му бяха с рогови рамки, беше облечен с копринен италиански костюм, който отиваше на прическата му. На ревера имаше забучена черна роза, а над нея сребърна табелка с името му.
Прочетох какво пишеше на нея и объркано вдигнах поглед:
— Името ти е Хирон?
Пазачът се приведе над бюрото към мен. В очилата му виждах единствено собственото си отражение, но усмивката му беше подкупваща и студена като на питон, който се кани да те изяде.
— Колко интелигентен младеж. — Акцентът му беше странен може би британски, но си личеше, че за него английският е чужд език. — Приличам ли ти на кентавър, приятелю?
— Не, не.
— Господине — добави той.
— Господине — повторих.
Вдигна ръка и прокара пръсти по табелката с името.
— Не можеш ли да прочетеш какво пише тук? Пише ХА-РОН. Повтори: ХА-РОН.
— Харон.
— Точно така. И сега пак: господин Харон.
— Господин Харон.
— Браво! — Той се отпусна обратно на стола. — Мразя да ме бъркат с оня кон. А сега, какво мога да направя за малките мъртъвци?
Въпросът му ме удари в стомаха като метната с все сила топка. Погледнах Анабет за помощ.
— Искаме да стигнем до Подземното царство — обади се тя.
Устните на Харон трепнаха.
— Е, това е симпатично.
— Наистина ли?
— Искрено и честно. Без писъци „Не, станала е някаква грешка, господин Харон“. И как точно умряхте?
Сръгах Гроувър.
— Ааа — заекна той. — Удавихме се във ваната.
— И тримата? — вдигна вежди пазачът.
Кимнахме.
— Голяма вана ще да е било. — Харон изглеждаше впечатлен. — Сигурно нямате монети да си платите преминаването. Ако бяхте големи, можеше да платите с кредитна карта или да прибавя сумата към последната ви сметка за кабелна телевизия. Но с децата… уви, вие никога не умирате подготвени. Ще трябва да почакате един-два века.
— Но ние имаме пари. — Извадих три от златните драхми, които бях намерил в касата на Кръсти, и ги сложих на бюрото.
— Я виж ти… — Пазачът облиза устни. — Драхми. Истински златни драхми. Не съм ги виждал от…
Пръстите му алчно се прокраднаха към монетите.
Бяхме на косъм от успеха.
В този миг Харон ме погледна. Студените очи зад очилата като че ли пробиха дупка в гърдите ми.
— Хммм… — рече замислено той. — Прочете погрешно името ми. Да нямаш дислексия, младежо?
— Не — отвърнах, — мъртъв съм. Надвеси се над мен и подуши.
— Не си мъртъв. Щях да позная. Ти си дете на някой бог.
— Трябва да стигнем до Подземното царство — настоях.
Харон изръмжа.
Изведнъж хората наоколо наскачаха и закрачиха развълнувано, някои запалиха цигари, други прокарваха ръце през косите си или си заоправяха часовниците.
— Вървете си — рече пазачът. — Ще взема парите и ще забравя, че съм ви видял.
Посегна към монетите, но аз го изпреварих.
— Щом няма да ни пуснете да минем, няма да ви платим — заявих, звучах по-смело, отколкото се чувствах.
Харон отново изръмжа — дълбок, вледеняващ кръвта звук. Духовете на мъртвите започнаха да удрят по вратите на асансьора.
— Жалко — въздъхнах. — Имаме още доста монети.
Извадих цялата кесия от касата на Кръсти. Бръкнах, напълних шепата си с драхми и след това бавно ги изсипах обратно.
Ръмженето на Харон сега заприлича на мъркане на лъв.
— Да не мислиш, че можеш да ме подкупиш, божествени? Ааа… просто от любопитство, колко драхми имаш?
— Много — отвърнах. — Обзалагам се, че Хадес не ти плаща достатъчно за толкова тежка работа.
— Говори ми, говори! На теб би ли ти харесало по цял ден да дундуркаш духове на мъртви? Само мрънкат „Моля ви, не искам да съм умрял“ или пък „Преведете ме оттатък, без да плащам“. Не са ми повишавали заплатата вече от три хиляди години. Да не мислиш, че тези костюми ги раздават без пари?
— Да, заслужавате много повече — съгласих се. — Уважение. По-високо заплащане.
При всяка дума бавно нареждах по една златна монета на бюрото.
Харон сведе поглед към копринения си италиански костюм, все едно си се представяше в някаква още по-лъскава дреха.
