Преодолях смайването си и посегнах да го хвана за ръката, но вече беше късно. Той набираше скорост и се спускаше надолу по хълма като бобслей.
Хукнахме след него.
— Събуй маратонките! — извика Анабет.
Това беше добра идея, но, предполагам, не беше толкова лесно да се направи, когато маратонките ти те дърпат със страшна скорост. Гроувър се опита, но не успя да стигне до връзките.
Продължихме след него, опитвахме се да не го загубим от поглед, а той профучаваше между краката на мъртвите, които раздразнено се разшумяваха.
Бях сигурен, че Гроувър ще влети право през портите на двореца на Хадес, но маратонките завиха рязко надясно и го задърпаха в противоположна посока.
Склонът стана по-стръмен. Гроувър се запързаля още по-бързо. Двамата с Анабет тичахме с всички сили, за да не изостанем. Стените от двете ни страни се стесниха, явно бяхме навлезли в някакъв страничен тунел. Тук нямаше нито дървета, нито трева — само камъни и едва-едва светещите сталактити над главата ни.
— Гроувър! — извиках и гласът ми отекна като в пещера. — Хвани се за нещо!
— Какво? — извика той.
Опита се да се задържи за камъните, но те не бяха достатъчно големи, за да устоят на дърпането на крилатите маратонки.
В тунела стана по-тъмно и по-студено. Косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Усещаше се мирис на зло, който рисуваше в главата ми картини, за които дори не би трябвало и да съм чувал — кръв, разлята по стар каменен жертвеник, тежкият лъх на убийство.
В този миг видях накъде отиваме и се спрях смаяно. Тунелът се разширяваше в голяма тъмна пещера, в средата й зееше дълбока пропаст.
И Гроувър се носеше право към нея.
— Хайде, Пърси, Събуди се! — ощипа ме по китката Анабет.
— Но това е…
— Знам! — извика тя. — Бездната от съня ти. И Гроувър ще падне в нея, ако не успеем да го хванем!
Беше права, разбира се. Трябваше да се размърдам — най-малкото заради Гроувър.
Той крещеше, забиваше пръсти в земята, но крилатите маратонки не спираха да го влачат към ямата и като че ли нямаше начин да стигнем до него навреме.
Спасиха го копитата му.
Летящите маратонки още от самото начало му бяха големи и когато лявата се закачи в една скала, лесно се изхлузи. Продължи напред в мрака и се спусна в пропастта. Останал само с една маратонка, Гроувър успя да сграбчи един по-голям камък и увисна на него.
Настигнахме го на около три метра от ръба на ямата и го повлачихме обратно нагоре по склона. И втората крилата маратонка се откъсна от крака му, закръжи около нас гневно, удари ни няколко пъти по главите в знак на протест и отлетя в бездната при другарчето си.
Рухнахме изнемощели на раздробения обсидиан. Крайниците ми все едно бяха от олово. Дори и раницата ми се струваше натежала, все едно някой скришом я беше напълнил с камъни.
Гроувър беше целият издран. Ръцете му кървяха. Зениците му се бяха свили до две тесни цепки — така ставаше винаги когато беше изплашен.
— Не знам как… — поде задъхано той. — Нищо не съм…
— Замълчи — прекъснах го. — Чуйте!
В мрака беше отекнал дълбок шепот.
След няколко секунди Анабет се обади:
— Пърси, тук…
— Шшт!
Изправих се.
Звукът се усилваше — мърморещ злобен глас се надигаше от бездната.
Гроувър също стана.
— Какъв е този глас?
Този път и Анабет го чу. Пребледня.
— Тартар. Входът към Тартар.
Извадих Анаклусмос.
Бронзовият меч заискря в мрака, за миг злият глас заглъхна, но после отново набра мощ.
Вече почти можех да различа думите — древни, много по-древни и от старогръцките. Все едно…
— Изрича заклинание — рекох.
— Да се махаме оттук — настоя Анабет.
Двамата помогнахме на Гроувър да се изправи на копитата си и поехме обратно по тунела. Краката ми се движеха едва-едва. Раницата ми ме смазваше под тежестта си. Гласът зад нас вече звучеше по-силно и по-гневно. Хукнахме Тъкмо навреме.
Силен студен вихър ни придърпа назад, все едно ямата си беше поела дъх. За един ужасяващ миг се олюлях и нозете ми се подхлъзнаха на камъните. Ако бяхме по-близо до ръба, вихърът щеше да ни смуче в бездната.
Продължихме с мъка напред и стигнахме до края на тунела, където той се разширяваше и излизаше в полята на Асфодел. Вятърът утихна. Дълбоко в тунела отекна гневен писък. Нещо не беше доволно, че му се бяхме измъкнали.
— Какво беше това? — попита задъхано Гроувър, когато се отпуснахме в относителната безопасност на горичката от черни чинари. — Някой от зверовете на Хадес?
С Анабет се спогледахме.
Личеше си, че имаше някаква идея какво се криеше в ямата — вероятно същата, която й беше хрумнала по време на пътуването с такси към Ел Ей, — но я беше страх да я изрече на глас. И само това беше достатъчно, за да ме изплаши и мен.
Прибрах меча и пъхнах химикала обратно в джоба си.
— Да вървим — рекох. Обърнах се към Гроувър. — Ще можеш ли да ходиш?
Той преглътна.
— Да, да. И без това тези маратонки не ми харесваха. Опитваше се да се прави на смел, но трепереше досущ като мен и Анабет. Нещото в ямата не беше от чудовищата на Хадес, а нещо много по-древно и по- могъщо. Дори и Ехидната не ми беше вдъхнала такъв страх.
Когато обърнахме гръб на тунела и се насочихме към двореца на Хадес, изпитах едва ли не облекчение.
Едва ли не…
Фуриите кръжаха над бойниците в мрака. Външните стени на крепостта искряха в черно, високите два пъти човешки бой бронзови порти зееха широко отворени.
Щом наближихме, видях, че по тях бяха изобразени различни сцени. Някои бяха съвременни — избухване на атомна бомба над някакъв град; окоп, пълен с войници с противогази; опашка от прегладнели африканци с празни канчета в ръце. Но всички изглеждаха като че ли направени преди хилядолетия. Зачудих се дали това бяха сбъднали се предсказания.
Зад крепостните стени се простираше най-странната градина, която някога съм виждал. Разноцветни гъби, отровни храсти и странни искрящи кактуси, които растяха без слънчева светлина. Липсата на цветя се компенсираше от скъпоценни камъни — купчини рубини, големи колкото юмрука ми, буци необработени диаманти. Тук-там стърчаха като вкаменени гости градински статуи на Медуза — деца, сатири и кентаври, застинали с разкривени лица.
В средата на градината имаше няколко нара, оранжевите плодове грееха в мрака.
— Градината на Персефона — рече Анабет. — Върви? Не се спирай.
Знаех защо искаше да продължим. Силният аромат на нара беше опияняващ. Едва се сдържах да не се присегна да откъсна някой плод, но си спомних историята за Персефона. Една хапка храна в Подземното
