е изчезнало най-страховитото ми оръжие. Затова предпочетох да го издирвам сам и когато стана ясно, че сте тръгнали насам, за да ми връчите ултиматума си, не направих нищо, за да ви спра.
— Не сте се опитали да ни спрете ли? Но…
— Върни ми шлема веднага или в противен случай ще спра смъртта — заплаши Хадес. — Това е отговорът ми на вашия ултиматум. Ще отворя портите и ще натиря мъртвите обратно на земята. Ще превърна света ви в кошмар. А твоят скелет, Пърси Джаксън, ще поведе армията ми към горния свят.
Скелетите покрай стените пристъпиха напред и вдигнаха оръжията си.
Сигурно сега беше моментът да припадна от страх.
Но вместо това ме завладя гняв. Почувствах се засегнат. Мразех да ме обвиняват в неща, които не бях направил. Беше ми дошло до гуша.
— И вие сте същият като Зевс! — извиках. — Мислите, че съм ги откраднал аз? И затова сте изпратили фуриите по петите ми?
— Разбира се — отвърна Хадес.
— И другите чудовища?
Хадес сви устни.
— С тях нямам нищо общо. Даже напротив, не исках да умреш бързо и безболезнено, а да стигнеш дотук жив, така че да се изправиш пред всички мъчения в Наказателните полета. Защо иначе бих те пуснал да влезеш толкова лесно в моето царство?
— Лесно ли?
— Върни ми шлема!
— Но той не е в мен! Дойдох тук за мълнията!
— Която вече притежаваш! — извика Хадес. — Дошъл си тук с нея, глупако, за да се опитваш да ме заплашваш!
— Не е вярно!
— Отвори си раницата.
Връхлетя ме ужасно предчувствие. Раницата ми тежеше все едно в нея имаше топка за боулинг. Не, не можеше да бъде…
Свалих я от раменете си и отворих ципа. Показа се дълъг около половин метър метален цилиндър с шипове в двата края.
— Пърси! — възкликна Анабет. — Как…
— Не знам. Не разбирам.
— Всички герои сте едни и същи — обади се Хадес. — Гордостта помрачава разсъдъка ви. Толкова ли си глупав, че да донесеш подобно оръжие пред мен? Не съм искал мълнията на Зевс, но след като тя вече е тук, ще ми я предадеш. Зевс би дал всичко за нея. А сега… шлема ми. Къде е?
Нямах думи. Не разполагах с никакъв шлем. Нямах представа как мълнията беше попаднала в раницата ми. Може би Хадес ми беше скроил този номер? Все пак той беше лошият, нали? Но изведнъж всичко се обърна с главата надолу. Осъзнах, че ме бяха разигравали. Зевс, Посейдон и Хадес бяха насъсквани от някой друг. Мълнията беше в раницата ми, а раницата ми я беше дал…
— Господарю — рекох, — станала е грешка.
— Грешка ли? — изръмжа той.
Скелетите насочиха оръжията си към нас. Над главите ни се разнесе плясък на кожени криле, трите фурии се спуснаха и кацнаха на облегалката на трона на господаря си. Онази с лицето на госпожа Додс ми се ухили и нетърпеливо замахна с камшика си.
— Няма никаква грешка — продължи Хадес. — Знам защо си дошъл при мен. Знам истинската причина, поради която ми носиш мълнията. Дошъл си да се пазариш за нея.
От протегната му длан изскочи огнена топка, избухна на стъпалата пред мен и се появи майка ми, застинала сред порой от златисти искри, също както изглеждаше в мига, преди минотавърът да я удуши.
Онемях. Посегнах да я докосна, но от нея се излъчваше топлина като от клада.
— Да — заяви самодоволно Хадес. — Тя вече е в моя власт. Знаех, че в крайна сметка ще дойдеш да се пазариш с мен, Пърси Джаксън. Върни ми шлема и може и да я пусна. Тя не е мъртва — все още. Но ако ме ядосаш, това лесно може да се промени.
Замислих се за перлите в джоба ми. Може би с тяхна помощ щях да се измъкна. И ако успеех да освободя майка си…
— А, перлите — обади се богът и кръвта застина във вените ми. — Брат ми и неговите дребни номера. Я дай да ги видим, Пърси Джаксън.
Ръката ми се раздвижи против волята ми и извади перлите.
— Само три — въздъхна Хадес. — Колко жалко. Сигурно си даваш сметка, че всяка от тях закриля един човек. Добре, вземи майка си, родственико. И кой от приятелите си ще оставиш при мен? Хайде, избирай. Или ми дай раницата и приеми условията ми.
Обърнах се към Анабет и Гроувър. Лицата им бяха изопнати.
— Измамиха ни — рекох. — Заложиха ни капан.
— Да, но защо? — попита Анабет. — А гласът от ямата…
— Все още не знам — отвърнах. — Но ще разбера.
— Решавай, момче! — извика Хадес.
— Пърси… — Гроувър сложи ръка на рамото ми. — Не бива да му даваш мълнията.
— Знам.
— Остави мен тук. Използвай третата перла за майка си.
— Не!
— Аз съм сатир — продължи той. — Ние нямаме души като хората. Може да ме измъчва до смърт, но няма да остана при него завинаги. Ще се преродя като цвете или някакво друго растение. Така е най- добре.
— Не. — Анабет извади бронзовия си нож. — Вие двамата вървете. Гроувър, ти трябва да защитаваш Пърси. Да получиш разрешителното си за търсач и да откриеш Пан. Вземете майка му и вървете. Аз ще ви прикривам. Няма да се дам без бой.
— За нищо на света! — възрази Гроувър. — Аз ще остана.
— Не упорствай, козльо — намръщи се тя.
— Престанете и двамата! — Имах чувството, че сърцето ми е разкъсано на две. Толкова път бяхме изминали заедно. Спомних си как Гроувър се нахвърли над Медуза в градината със статуите, как Анабет ни спаси от Цербер. Бяхме оцелели във водния парк на Хефест, в арката в Сейнт Луис, в казино „Лотос“. В продължение на хиляди мили се бях тревожил, че някой приятел може да ме предаде, но сега вече бях сигурен, че нямаше да са те. Бяха ме спасили на няколко пъти и сега искаха да се жертват за майка ми.
— Знам какво ще направим — рекох. — Вземете!
Подадох им по една перла.
— Но, Пърси — понечи да възрази Анабет.
Обърнах се към мама. Бях готов да се жертвам и да използвам последната перла за нея, но знаех, че тя не би го позволила за нищо на света. Бях длъжен да върна мълнията на Олимп и да разкажа истината на Зевс. Трябваше да спра войната. Никога не би ми простила, ако вместо това я спасях. Спомних си за пророчеството на оракула, което като че ли беше направено преди милион години. „Да спасиш най-скъпото не ще съумееш.“
— Съжалявам — рекох. — Ще се върна. Ще намеря начин.
Тържествуващото изражение на Хадес помръкна.
— Родственико…
— Ще открия шлема ви, чичо — обещах, — и ще ви го върна. Не забравяйте за заплатата на Харон.
— Не ме предизвиквай…
— И няма да е зле от време на време някой да си играе с Цербер. Той обича червени гумени топки.
— Пърси Джаксън, не смей да…
— Сега! — извиках аз.
