— Както и да е — продължи той, — поиграх си малко с магия, така че мълнията да се върне в раницата чак когато стигнеш до Подземното царство. Озовеш ли се близо до Хадес и — хоп!, имате поща! А ако беше загинал преди това, нямаше да е голяма загуба — оръжието пак щеше да си остане при мен.
— Но защо не си я оставил при теб? — попитах. — Защо ти е трябвало да я пращаш на Хадес?
Арес сви устни. За миг като че ли се вслушваше в някакъв чужд глас в главата си.
— Защо не я оставих… да… с подобно оръжие… Като че ли беше в транс. Мина една секунда, после втора…
Хвърлих смутен поглед към Анабет. Изведнъж лицето му се проясни.
— Щеше да е твърде сложно. Да, точно така! Най-добре да хванат теб с мълнията, така ти ще излезеш виновен.
— Лъжеш! — рекох. — Някой друг ти е подсказал да изпратиш мълнията в Подземното царство, нали?
— Нищо подобно! — От слънчевите му очила се дигна струйка дим, сякаш те щяха да пламнат всеки момент.
— Не ти си заповядал кражбата — продължих. — Друг е изпратил някой герой да отмъкне двете оръжия. След това Зевс те е пуснал по следите на крадеца и ти си го открил. Но не си го предал на Зевс. Нещо те е убедило да го пуснеш. Задържал си оръжията, докато се появи друг герой. Онзи в ямата ти заповядва!
— Аз съм богът на войната, не приемам заповеди от никого! Аз не сънувам!
Премигах объркано.
— Че кой говори за сънища?
Арес изглеждаше ядосан, но се опита да го прикрие.
— Да се върнем към настоящия проблем, дребосък. Ти си жив. Не мога да ти позволя да отнесеш мълнията на Олимп. Може и да успееш да накараш онези твърдоглави идиоти да се вслушат в историята ти. Затова трябва да те убия. Нищо лично.
Щракна с пръсти. Пясъкът пред него избухна и се появи див глиган — по-голям и по-грозен от онзи, чиято глава висеше на вратата на №7 в лагера. Звярът ровеше с копито и ме гледаше кръвожадно с кръглите си очички, наведе острите си като бръсначи бивни и зачака заповед за атака.
Отстъпих назад в прибоя.
— Страх те е да се изправиш сам срещу мен ли, Арес?
Той се разсмя, но смехът му прозвуча малко изкуствено… Нещо го тревожеше.
— Ти си силен само в едно, дребосък — в бягството. Избяга от Химера. Избяга от Подземното царство. Не си достатъчно добър за мен.
— Май наистина те е страх?
— Само в пубертетските ти сънища. — Очилата му вече се топяха от пламъците в очите му. — Не мога лично да се намесвам. Съжалявам, хлапе. Под нивото ми си.
— Бягай, Пърси! — извика Анабет.
Огромният глиган се втурна към мен.
Вече ми беше писнало да бягам от чудовища. Както и от Хадес, Арес и когото и да е било.
В мига, в който глиганът се впусна към мен, аз извадих меча си и отстъпих встрани. Въртоп се появи в ръцете ми. Замахнах нагоре. Отсечената дясна бивна на глигана падна в нозете ми, а обърканото животно продължи навътре в морето.
— Вълна! — извиках.
От спокойното море изригна висока вълна и се стовари върху глигана. Звярът ужасено изскимтя и изчезна.
Обърнах се към Арес.
— Е, сега ще се изправиш ли срещу мен? Или пак ще се скриеш зад някой от питомците си?
Лицето на Арес беше почервеняло от гняв.
— Внимавай, хлапе. Мога да те превърна в…
— Хлебарка — обадих се. — Или червей. Да, знам. И така няма да рискуваш да ти нашаря божествения задник, нали?
Над очилата му танцуваха пламъци.
— О, наистина си го просиш!
— Ако загубя, може да ме превърнеш, в каквото си поискаш. И да вземеш мълнията. Но ако спечеля, мълнията и шлемът остават за мен, а ти си поемаш по пътя без повече да ни закачаш.
Арес изсумтя.
Свали бейзболната бухалка от рамото си.
— Как предпочиташ да те размажа — в класически или в модерен стил?
Показах му меча си.
— Чудесно, мъртвецо — отвърна той. — Значи класически.
Бейзболната бухалка се превърна в огромен меч, който той държеше с две ръце. Ръкохватката завършваше с голям сребърен череп с рубин в устата.
— Пърси — обади се Анабет. — Недей, той е бог.
— Той е страхливец — отвърнах аз.
Тя преглътна.
— Вземи, за късмет.
Свали наниза с мънистата от петте години в лагера и пръстена от баща си и я сложи на врата ми.
— Примирие — рече. — Този път Атина и Посейдон ще бъдат заедно.
Лицето ми пламна, но успях да се усмихна.
— Благодаря.
— Вземи и това. — Гроувър ми подаде една смачкана консервна кутия, която вероятно бе пазил в джоба си като неприкосновен запас в продължение на хиляди мили. — И сатирите са с теб.
— Гроувър… Не знам какво да кажа.
Той ме потупа по рамото. Пъхнах смачканата кутия в задния си джоб.
— Приключихте ли вече със сбогуването? — Арес пристъпи напред, черният му кожен шлифер се влачеше по пясъка, мечът искреше като в пламъци на лъчите на изгряващото слънце. — Сражавам се откакто свят светува, хлапе. Силата ми е безкрайна и не мога да умра. А ти с какво можеш да се похвалиш?
„Поне не съм толкова високомерен“, помислих си, но не го изрекох на глас. Стоях в прибоя, водата стигаше до глезените ми. Спомних си какво беше казала Анабет в онази закусвалня в Денвър: „Арес притежава единствено груба сила. Нищо друго. Понякога дори и силата отстъпва пред мъдростта.“
Замахна към главата ми, само че мен вече ме нямаше там.
Тялото ми реагира инстинктивно. Водата сякаш ме изхвърли във въздуха като катапулт и аз прелетях над бога, като в движение замахнах с меча. Арес обаче също беше бърз. Завъртя се и с лекота парира удара, който трябваше да разсече гръбнака му.
Той се ухили:
— Не е зле, хич не е зле.
Нахвърли се отново и аз се принудих да скоча на брега. Опитах се да отстъпя встрани, за да се върна във водата, но Арес като че ли се досещаше каква е целта ми и не ми позволи. Притискаше ме толкова настойчиво, че трябваше да вложа всичко от себе си, за да не ме накълца на парчета. Продължавах да отстъпвам навътре по плажа. Не намирах никаква пролука да атакувам. Мечът му беше поне половин метър по-дълъг от Анаклусмос.
„Стреми се да се приближиш — беше ми казал веднъж Люк в часовете по фехтовка, — когато си с по- къс меч, скъси дистанцията.“
Хвърлих се напред, но Арес ме очакваше. Изби меча от ръцете ми и ме ритна в гърдите. Литнах във въздуха — поне седем-осем метра. Сигурно щях да си счупя врата, ако не се бях приземил на мекия пясък на една дюна.
— Пърси! — извика Анабет. — Ченгета!
Всичко пред очите ми се размазваше. Имах чувството, че в гърдите ме е ударил с глава някой овен, но успях да се изправя на крака.
