Гръм разтърси двореца. Последва ярък блясък като от светкавица и Зевс изчезна.
В тронната зала останахме само аз и баща ми.
— Чичо ти — въздъхна Посейдон — винаги си е падал по театралните ефекти. От него би излязъл един чудесен бог на театъра.
Неловко мълчание.
— А какво се крие в онази яма? — обадих се аз.
Посейдон ме погледна.
— Не се ли сещаш?
— Кронос — отвърнах аз. — Предводителят на титаните.
Дори и в тронната зала на Олимп, далеч от Тартар, само при произнасянето на името светлината помръкна и огънят в камината като че ли спря да топли.
Посейдон стисна здраво тризъбеца.
— По време на първата война, Пърси, Зевс накълца баща ни Кронос на хиляди парчета, също както Кронос постъпил със своя баща, Уран. Зевс хвърли парчетата в тъмната яма на Тартар. Армията на титаните беше разпръсната, планинската им крепост на Етна беше унищожена, чудовищните им съюзници бяха прогонени в далечни земи. Но титаните са безсмъртни също като боговете. Това, което е останало от Кронос, все още е живо, все още страда и се стреми към властта.
— Но раните му вече зарастват — рекох. — Той се готви да се завърне.
Богът на моретата поклати глава.
— От време на време, веднъж на хилядолетие, Кронос се размърдва. Нахлува в сънищата на хората и внушава лоши мисли. Събужда коварни чудовища в дълбините. Но едва ли е способен да се надигне от ямата.
— Точно това иска да направи, татко. Така каза. Посейдон дълго мълча.
— Господарят Зевс повели повече да не се говори за това. Ти извърши подвига си, детето ми. Това ти стига.
— Но… — прехапах си езика. Нямаше смисъл да споря. Най-много да ядосах единствения бог, който беше на моя страна. — Както кажете, татко.
На устните му изгря бледа усмивка.
— Покорството ти е чуждо, нали?
— Да… господарю.
— Вероятно и аз имам вина за това. Океанът не обича да бъде сдържан. — Изправи се и взе тризъбеца си. След това засия и се смали до размерите на обикновен човек. — Време е да си вървиш. Но преди това нека ти кажа, че майка ти се върна.
Зяпнах го смаяно.
— Майка ми?
— Чака те у дома. Хадес я пусна, когато ти върна шлема му. Дори и повелителят на мъртвите си плаща дълговете.
Сърцето ми щеше да се пръсне. Не можех да повярвам.
— А вие… бихте ли…
Исках да го питам дали не би дошъл с мен, но бързо осъзнах колко нелепа беше тази идея. Представих си как се натоварваме с бога на моретата в такси и се отправяме към нашия апартамент. Ако искаше да види майка ми, нищо нямаше да го спре. А и не биваше да забравяме за Смрадливия Гейб.
Очите на Посейдон се натъжиха.
— Когато се прибереш у дома, Пърси, ще трябва да вземеш важно решение. Ще намериш един пакет в стаята си.
— Пакет ли?
— Ще разбереш, като го видиш. Никой друг не може да избере пътя ти, Пърси. Ти сам трябва да решиш накъде да поемеш.
Кимнах, макар и да нямах никаква представа за какво говореше.
— Майка ти е истинска принцеса сред простосмъртните — продължи с копнеж той. — Не съм срещал подобна жена от хиляди години. И въпреки това… съжалявам, че се роди, дете. Дал съм ти съдба на герой, а тя никога не е щастлива. Краят винаги е трагичен. Опитах се да не се обиждам. Собственият ми баща ми обясняваше, че съжалявал, задето съм се родил.
— Нямам нищо против, татко.
— Все още — рече той. — Все още. Но е непростима грешка от моя страна.
— Ще тръгвам — Поклоних се сковано. — Повече няма да ви притеснявам.
Вече бях на петата крачка, когато той извика:
— Пърси?
Обърнах се.
Очите му искряха озарени от нова светлина — огнена гордост.
— Чудесно се справи, Пърси. Не ме разбирай погрешно. Каквото и да направиш, ти си мой син. Истински син на бога на моретата.
Докато пресичах града на боговете, разговорите замираха. Музите спряха концерта си. Хора, сатири и наяди се обръщаха след мен, по лицата им се четеше уважение и благодарност и някои дори коленичиха пред мен, все едно бях някакъв герой.
Петнайсет минути по-късно, все още като в сън, бях на улицата в Манхатън.
Хванах такси до апартамента на майка ми, позвъних на вратата и тя се появи — прекрасната ми майка, ухаеща на мента и домашни сладки. Щом ме видя, умората и загрижеността мигом изчезнаха от лицето й.
— Пърси! Слава на боговете! О, синчето ми… Така ме прегърна, че направо ми изкара въздуха. Стояхме в коридора, тя плачеше и ме милваше по косата.
Признавам си — и моите очи бяха насълзени. Направо се тресях, толкова се радвах да я видя.
Обясни ми, че си е дошла сутринта и направо е изкарала акъла на Гейб. Не помнеше нищо след появата на минотавъра и не повярвала, когато Гейб заявил, че са ме обявили за издирване, тъй като обикалям из страната и взривявам забележителности. Цял ден не била на себе си от тревога, тъй като не била гледала новините. Гейб я накарал да отиде на работа, тъй като имала да наваксва месечна заплата и колкото по- рано започнела, толкова по-добре.
Преглътнах гнева си и й разказах всичко. Опитах се да звучи не толкова страшно, но това не беше лесно. Тъкмо стигнах до схватката с Арес, когато Гейб се обади от всекидневната:
— Хей, Сали! Готов ли е вече шницелът? Тя затвори очи.
— Няма да се зарадва да те види, Пърси. Днес в магазина са се обадили поне половин милион души от Лос Анджелис… за някакви безплатни уреди…
— А, да. Ама…
Тя успя да се насили да се усмихне.
— Опитвай се да не го ядосваш допълнително. Хайде, ела.
За един месец отсъствие апартаментът се беше превърнал изцяло в бърлога на Гейб. Килимът беше обсипан с боклуци до глезена. Диванът беше покрит от празни бирени кутийки. От полилеите висяха мръсни чорапи и гащи.
Гейб и трима от завеяните му приятели играеха покер.
Щом ме зърна, пурата падна от устата му. Лицето му почервеня като лавата в Наказателните полета.
— И имаш нахалството да се появяваш тук, вагабонтин такъв! Мислех, че полицията…
— Той не е избягал — прекъсна го майка ми. — Това е чудесно, нали, Гейб?
Той ни огледа внимателно. Като че ли не смяташе завръщането ми за толкова чудесно.
— Не ми стига, че трябваше да върна парите за застраховката ти, Сали — изръмжа той. — Дай ми телефона. Ще се обадя на ченгетата.
— Недей, Гейб!
Смрадливият вдигна вежди.
