Златното руно, както било показано по телевизията на Хефест. Деветте музи настройваха инструментите си за концерт в парка, където се беше събрала малка тълпа от сатири, наяди и шепа красиви младежи, които сигурно бяха по-дребни богове и богини. Като че ли на никого не му дремеше за надвисналата война. Всички бяха в празнично настроение. Неколцина се обърнаха да ме огледат и си зашепнаха нещо.
Изкачих се по главния път към големия дворец на върха. Той беше абсолютно точно обратно копие на двореца в Подземното царство. Там всичко беше черно и от бронз, а тук всичко искреше в бяло и сребро.
Явно Хадес беше построил двореца си по подобие на този. Той биваше допускан до Олимп единствено по време на зимното слънцестоене и затова беше изградил свой Олимп под земята. Въпреки неприятния ми сблъсък с него, изпитах съжаление към Хадес. Не ми се виждаше честно да бъдеш прокуден от подобно място. Всеки би се обидил и озлобил.
Стълбите водеха към двор, отвъд който беше тронната зала.
Само че „зала“ не е точната дума. В сравнение с нея Централна гара беше миниатюрно килерче. Дебели колони поддържаха куполовиден таван, по който се движеха позлатени съзвездия.
Във формата на подкова бяха подредени дванайсет трона за създания с размерите на Хадес, също както хижите в лагера. В огнище в средата гореше огромен огън. Само два от троновете бяха заети — този в центъра и другият вляво. Веднага се досетих кои бяха двамата богове, които чакаха да се приближа.
Пристъпих към тях, краката ми трепереха.
Боговете бяха в човешка форма, подобно на Хадес, но като ги погледнех, цялото ми тяло изтръпваше.
Зевс, върховният бог, беше облечен в тъмносин костюм на райета. Седеше на простичък трон от платина. Имаше добре оформена брада, сивкава като буреносен облак. Лицето му беше красиво, гордо и строго, очите сивкави. Когато се приближих към него, във въздуха замириса на озон.
До него седеше брат му, който беше толкова различно облечен, че би изглеждал смешно, ако не беше висок три метра и с толкова властно излъчване. Приличаше на сърфист. Носеше кожени сандали, шорти и пъстроцветна риза на кокосови орехи и папагали. Кожата му беше потъмняла от слънцето, ръцете му бяха покрити с белези като на стар рибар. Косата му беше черна като моята. На лицето му се четеше онова отнесено изражение, заради което на мен винаги ми се бяха карали в училище. Но край морскозелените очи, същите като моите, имаше бръчици, които показваха, че и често се усмихваше.
Неговият трон беше като рибарски стол — просто, удобно кожено кресло с вградена стойка за въдица. Вместо въдица, сега от стойката стърчеше бронзов тризъбец, по върховете му танцуваха зелени искри.
Боговете не помръдваха и не разговаряха, но във въздуха се усещаше напрежение, сякаш бях прекъснал някакъв спор.
Приближих се към рибарския трон и коленичих.
— Татко.
Не смеех да вдигна глава. Сърцето ми препускаше. Усещах силата, излъчвана от боговете. И при най- малката ми грешка със сигурност щяха да ме изпепелят. Зевс се обади:
— Не трябва ли първо да поздравиш домакина, момче? Чаках с наведена глава.
— Мир, братко — обади се накрая Посейдон. Гласът му пробуди най-старите ми спомени — топлината, която помнех като бебе, усещането от досега на ръката му върху челото си. — Момчето се обръща към баща си. Така е редно.
— Значи все още твърдиш, че е твой син? — попита заплашително Зевс. — Готов си да признаеш това дете, което си заченал въпреки нашата свещена клетва?
— Признах прегрешението си — рече Посейдон. — На твое място първо бих го изслушал.
Прегрешение?!?
Буца заседна в гърлото ми. Нима аз бях прегрешение? Резултат от божия грешка?
— Вече се смилих над него веднъж — изръмжа Зевс. — Да се осмели да прелети през царството ми… ха! Трябваше да го поваля на земята заради нахалството му.
— И да рискуваш да унищожиш мълнията? — попита спокойно Посейдон. — Нека чуем какво ще ни каже, братко.
Зевс помърмори още малко и накрая заяви:
— Ще го изслушам. И след това ще реша дали да не го хвърля от Олимп.
— Пърси — рече Посейдон. — Погледни ме.
Вдигнах глава и се взрях нерешително в лицето му. По него не се четеше нито обич, нито одобрение. Нищо, което да ме окуражи. Все едно се взирах в океана — в някои моменти човек може да каже в какво настроение е той, но в повечето дни е неразгадаем, тайнствен.
Имах чувството, че и Посейдон не знаеше какво точно изпитва към мен. Като че ли не беше много сигурен дали е доволен, че съм негов син или не. Странно, но се радвах, задето спазваше подобна дистанция. Ако се беше опитал да се извини, ако беше заявил, че ме обича или дори ако се беше усмихнал, щеше да ми се стори неискрено, лъжливо. Като някакъв човешки баща, който си измисля оправдание за дълго отсъствие. Но това му отношение ме устройваше. И аз все още не бях сигурен какво изпитвам към него.
— Изправи се пред господаря Зевс и му разкажи историята си — заповяда Посейдон.
Разказах на Зевс всичко, така, както се случи. Извадих металния цилиндър, който започна да искри в присъствието на повелителя на небето, и го положих в нозете му.
Настъпи продължителна тишина, накъсвана само от пукота на дървата в огъня.
Зевс отвори длан. Мълнията се вдигна във въздуха и кацна в нея. Щом той затвори пръстите си около цилиндъра, металните върхове заискряха, все едно по тях потече ток, и отстрани изглеждаше сякаш Зевс е стиснал в юмрука си истинска мълния — шестметрово начупено копие, излъчващо електрически заряд, от който косата ми настръхна.
— Усещам, че момчето казва истината — измърмори Зевс. — Но Арес да направи подобно нещо… Не му е в стила.
— Той е горд и импулсивен — обади се Посейдон. — Семейна черта.
— Господарю? — обадих се аз.
— Да — отвърнаха двамата в един глас.
— Арес не го е решил сам. Някой друг, нещо друго му е дало идеята.
Описах сънищата си и усещането на плажа — онова мимолетно надвисване на зло, което спря движението на земята и попречи на Арес да ме убие.
— В съня ми — обясних — гласът ми заповяда да занеса мълнията в Подземното царство. Арес също се изпусна, че е сънувал. Мисля, че и той е бил използван също като мен.
— Значи все пак обвиняваш Хадес, така ли? — попита Зевс.
— Не — поклатих глава. — Господарю Зевс, бил съм в присъствието на Хадес. Онова на плажа беше различно. Същото усетих, когато бяхме близо до ямата, входа към Тартар. Нещо могъщо и зло се спотайва там… по-древно дори и от боговете.
Посейдон и Зевс се спогледаха. Размениха няколко думи на старогръцки, от които разбрах само една — „татко“.
Посейдон като че ли предложи нещо, но Зевс категорично не се съгласи. Посейдон се опита да спори, но повелителят на небето вдигна гневно ръка.
— Повече няма да говорим за това — заповяда той. — Трябва да отида да пречистя мълнията във водите на Лемнос, за да отмия замърсяването от човешка ръка.
Изправи се и сведе поглед към мен. Изражението му се смекчи едва доловимо.
— Оказа ми услуга, момче. Малцина герои могат да се похвалят с подобно нещо.
— Не бях сам, господарю — отвърнах. — Гроувър Андъруд и Анабет Чейс…
— За да ти покажа благодарността си, ще те оставя жив. Не съм готов да ти се доверя. Не ми харесва това, което появата ти вещае за бъдещето на Олимп. Но в името на семейното разбирателство, ще те оставя жив.
— Ъъъ… благодаря, господарю.
— И не си помисляй отново да летиш. Ако си още тук, когато се върна, ще изпиташ сам какво е да те удари мълнията на гръмовержеца.
