Строшихме перлите в краката си. За един ужасяващ миг нищо не се случи.
— Унищожете ги! — заповяда Хадес.
Армията от скелети се втурна към нас с извадени мечове, затрещяха автомати. Фуриите литнаха и размахаха огнените си камшици.
В мига, в който скелетите откриха огън, перлата избухна в нозете ми с ярка зелена светлина, лъхна ме свеж морски въздух. Озовах се в мъглива сфера, която се надигна от земята.
Анабет и Гроувър бяха до мен. Куршумите и мечовете отскачаха от стените на топките, а от гневните крясъци на Хадес цялата крепост се тресеше. В Лос Анджелис едва ли щеше да им е лесно тази нощ.
— Погледнете! — извика Гроувър. — Ще се разбием!
Носехме се право към сталактитите, които най-вероятно щяха да пукнат мехурите и да ни видят сметката.
— Как се управлява това нещо? — извика Анабет.
— Не мисля, че е в наша власт — отвърнах.
Мехурите се удариха в тавана и ни обгърна мрак.
Нима бяхме мъртви?
Не, все още усещах всичко наоколо, продължавахме да се издигаме нагоре, през непробиваемите скали, подобно на въздушно мехурче във вода. Това беше силата на перлите — „Това, което принадлежи на морето, винаги се връща в него“.
В продължение на няколко мига не виждах нищо друго, освен гладките стени на сферата. След това се озовах на океанското дъно. Топките с Анабет и Гроувър не изоставаха. Започнахме да се издигаме във водата и пльок! — изскочихме на повърхността насред залива на Лос Анджелис, като съборихме един сърфист, който възмутено извика:
— Ей, внимавайте!
Сграбчих Гроувър и го метнах на една шамандура. Придърпах и Анабет. Около нас се завъртя любопитна акула, дълга най-малко три метра.
— Изчезвай! — изръмжах аз.
Тя се обърна и светкавично отпраши навътре в океана.
Сърфистът измърмори как не бивало да се прекалява с чашката и се отдалечи от нас бързо-бързо.
Вътрешният ми часовник знаеше точно колко е часът — рано сутринта на 21 юни, деня на лятното слънцестоене.
В далечината Лос Анджелис беше в пламъци, от всички квартали на града се виеха пушеци. Да, беше имало земетресение и за него беше виновен Хадес. Вероятно вече беше изпратил по петите ми армията си от мъртъвци.
Но в момента Подземното царство беше най-малкият ми проблем.
Трябваше да стигна до брега. И да върна мълнията на Зевс на Олимп. И най-вече, трябваше да си поговоря сериозно с бога, който ми беше скроил този номер.
Двайсета глава
Изправям се срещу смахнатия си роднина
Прибра ни един катер на бреговата охрана, но за щастие спасителите бяха твърде заети, за да ни обърнат внимание и да се зачудят какво правят три облечени хлапета насред залива. Имаха да се оправят с цяло бедствие. По радиостанцията им не спираха да пристигат нови сигнали за помощ.
Оставиха ни на кея в Санта Моника с хавлии на раменете и бутилки с вода с надпис „Млад помощник на бреговата охрана“ и хукнаха към следващата си задача да спасяват пострадали.
От дрехите ни капеше вода — дори и от моите. Когато катерът на бреговата охрана се появи, се сетих, че ако ме извадеха от водата абсолютно сух, щях да изкарам акъла на спасителите. Затова нарочно се оставих да се намокря. По моя заповед магията, която обикновено ме държеше сух, веднага изчезна.
Освен това бях бос, тъй като дадох обувките си на Гроувър. По-добре беше хората да се чудят защо един от нас е бос, вместо защо има копита.
След като излязохме на сушата, поехме надолу по брега. Гледахме как градът гореше на фона на красивия изгрев. Имах чувството, че съм се завърнал от мъртвите и всъщност точно това се беше случило. Раницата ми тежеше заради мълнията на Зевс. Още повече натежаваше сърцето ми заради срещата ми с мама.
— Не мога да повярвам — въздъхна Анабет. — Изминахме толкова много път…
— Това беше номер — рекох. — Хитрост, достойна за Атина.
— Хей! — извика възмутено тя.
— Но вече знаеш истината, нали?
Тя сведе поглед, гневът й отшумя.
— Да, досетих се.
— Но аз не съм! — оплака се Гроувър. — Някой ще бъде ли така добър…
— Пърси… — рече Анабет. — Съжалявам за майка ти…
Престорих се, че не съм я чул. Иначе щях да се разрева като малко момче.
— Оракулът беше прав — заобяснявах. — „На запад те чака богът двулик“ не се е отнасяло за Хадес. Хадес не желае война между тримата големи. Някой друг е замислил кражбата — взел е мълнията на Зевс и шлема на Хадес и е натопил мен, тъй като съм син на Посейдон. Така и двете страни ще обвинят Посейдон. До залез-слънце ще избухне война между тримата братя. И причината за нея ще съм аз.
Гроувър замислено поклати глава.
— Но кой би проявил подобна хитрост? Кой би искал да предизвика война?
— Не се ли сещаш? — отвърнах аз и се спрях. — За вълка говорим…
Беше се появил на петнайсетина метра пред нас — с черната каска и слънчевите очила, с алуминиевата бейзболна бухалка на рамо. Моторът му ръмжеше оглушително, фарът обагряше пясъка в кървавочервено.
— Хей, дребосък! — извика Арес, все едно искрено се радваше да ме види. — Какво правиш тук? Вече трябваше да си умрял.
— Лъжец! Ти си откраднал шлема и мълнията!
Той се ухили.
— Е, не съм ги откраднал собственоръчно. Категорично е забранено боговете да взимат чужди символи на властта. Но ти не си единственият герой на света, който може да изпълнява задачи.
— Кого използва? Клариса ли? Тя е била на Олимп на зимното слънцестоене.
От предположението ми като че ли го напуши смях.
— Няма значение. Сега по-важното е друго. Ти, дребосък, пречиш на войната. Трябваше да умреш в Подземното царство. И тогава старият водорасляк щеше да се вбеси на Хадес. Мълнията щеше да е в ръцете на смрадливия мършояд и Зевс щеше да е бесен на него. А Хадес щеше да продължава да си търси ето това…
Извади от джоба си скиорска шапка — от онези, които носят банковите обирджии по филмите — и я закачи на вилката на мотора си. Шапката веднага се превърна в изящно изработен бронзов шлем.
— Шлемът на мрака! — ахна Гроувър.
— Точно така — кимна Арес. — Та докъде бях стигнал? А, да, Хадес щеше да е бесен на Зевс и Посейдон, тъй като нямаше да знае кой му е отнел шлема. И за нула време тримата щяха да се счепкат.
— Но те са ти роднини! — извика Анабет.
Той сви рамене.
— Кавгата между роднини е най-добрата война. Най-кървавата. Винаги съм казвал, че няма по-приятно нещо от това да гледаш как близките ти се бият един с друг.
— Ти ми даде раницата в Денвър — обадих се аз. — И мълнията е била вътре през цялото време.
— И да, и не — отвърна Арес. — Сигурно е твърде сложно за малкото ти мозъче на смъртен, но раницата е ножницата на мълнията, съвсем леко преобразена. Мълнията е свързана с нея — нещо като твоя меч, хлапе. Той винаги се връща в джоба ти, нали?
Нямах представа откъде го знаеше, но пък богът на войната би трябвало да разбира от подобни работи, нали?
