царство и завинаги оставаш тук. Дръпнах Гроувър, който тъкмо беше посегнал към един едър нар.
Изкачихме стълбите на двореца, минахме между черните колони, през преддверието от черен мрамор, и влязохме в дома на Хадес.
Преддверието беше с под от излъскан бронз, който изглеждаше като разтопен заради танцуващите отражения на запалените факли. Дворецът нямаше покрив — над нас беше просто таванът на подземието. Явно тук нямаше защо да се тревожат, че може да завали.
Всяка странична врата се охраняваше от по един скелет с бойно снаряжение. Някои носеха гръцки щитове и шлемове, други британски червени униформи, трети камуфлажи с избледняло американско знаме на ръкавите. Бяха въоръжени с мускети и автомати.
Не ни спряха, но усещах погледите им, докато вървяхме по коридора към големите врати в другия край.
Тях ги пазеха два скелета в униформи на американски морски пехотинци. Те ни се усмихнаха отвисоко, на гърдите си държаха гранатомети.
— Обзалагам се — измърмори Гроувър, — че Хадес няма никакви проблеми с неканените досадници.
Раницата ми вече тежеше около тон. Нямах никаква представа на какво се дължеше това. Исках да я отворя и да проверя дали нямаше да намеря някоя топка за боулинг, но сега определено не беше подходящият момент.
— Е, приятели — измърморих неуверено, — сигурно не е зле да… почукаме?
В коридора духна топъл ветрец и вратите се отвориха. Пазачите отстъпиха встрани.
— Предполагам, това означава „заповядайте“ — обади се Анабет.
Залата изглеждаше точно както я бях сънувал, само дето този път тронът на Хадес не беше празен. Това беше третият бог, пред когото се изправях, но първият, който отговаряше на представата ми.
Първо, Хадес беше поне три метра висок, облечен в черна копринена мантия и с корона от ковано злато на главата. Кожата му беше бяла като на албинос, косата дълга до раменете и гарвановочерна. Не беше толкова як като Арес, но излъчваше мощ. Седеше спокойно на трона си, направен от човешки кости, изглеждаше жилав, елегантен и опасен като пантера.
Ненадейно ме обзе усещане, че всички наоколо трябва да му се подчиняват. Той беше много по-мъдър от мен. Трябваше да го приема за свой господар.
Разтърсих глава.
Аурата на Хадес ми влияеше също както аурата на Арес при срещата ни. Господарят на мъртвите ми напомняше на Адолф Хитлер, когото бях виждал на снимки, както и на Наполеон и на терористи, организиращи самоубийствени атаки. Същият напрегнат поглед, същото хипнотизиращо зло обаяние.
— Личи си, че си смел, щом дръзна да дойдеш тук, сине на Посейдон — поде той мазно. Особено предвид стореното от теб. Да, наистина това е голяма смелост. Или пък е просто проява на глупост?
Всяка частица от костите ми изтръпна, едва се сдържах да не се просна в нозете на Хадес. Искаше ми се да се свия на пода и да заспя завинаги.
Прогоних това чувство и пристъпих напред. Бях си приготвил думите.
— Господарю и чичо мой, идвам тук с две молби. Хадес вдигна вежди. Приведе се от трона си и в гънките на черната му мантия се появиха лица — измъчени лица, все едно в дрехите бяха пришити души от Наказателните полета, които се опитваха да се измъкнат. Вроденият ми СДВ разсеяно се зачуди дали и останалите му дрехи бяха направени по същия начин. Какво ли злодейство би трябвало да е извършил човек, за да се окаже втъкан в гащите на Хадес?
— Само две молби? — рече той. — Не е ли малко прекалено? Все едно вече не си ми причинил достатъчно главоболия. Но, хайде, говори. Нека се позабавлявам още малко, преди да те убия.
Преглътнах буцата в гърлото си. Нещата се развиваха точно толкова зле, колкото се бях страхувал.
Хвърлих поглед към по-малкия трон във формата на черно цвете с позлата. Беше празен. Искаше ми се Персефона да беше тук. В легендите се разказваше, че умеела да укротява изблиците на съпруга си. Но сега беше лято и Персефона беше на горния свят при майка си, богинята Деметра. На това се дължеше смяната на сезоните, а не на въртенето на планетата.
Анабет тихо се прокашля и ме сръга с пръст в гърба.
— Господарю — подех аз. — Моля ви, не бива да допуснете да избухне война между боговете. Това ще е… зле.
— Твърде зле — обади се Гроувър.
— Върнете ми мълнията на Зевс — продължих. — Моля ви. Дайте ми я да я отнеса на Олимп.
Очите на Хадес опасно заискряха.
— Осмеляваш се да продължиш с лъжите си? След всичко, което направи?
Извърнах се към приятелите си. Изглеждаха не по-малко объркани от мен.
— Ъъъ… чичо… Какво означава това „всичко, което направи“? Какво съм направил?
Тронната зала се разтресе толкова силно, че сигурно се е усетило и чак горе в Лос Анджелис. От тавана се посипаха отломъци. В стените се отвориха врати и влетяха скелети на войници — стотици, от най- различни исторически периоди и народи от Западната цивилизация. Заобиколиха ни от всички страни и отрязаха пътя ни за бягство.
— Да не мислиш, че аз искам война, богоизбрани? — изръмжа Хадес.
Едва не отговорих: „Е, тези тук със сигурност не са от движението за мир“, но прецених, че нямаше смисъл да го предизвиквам.
— Вие сте господарят на мъртвите — рекох предпазливо. — Една война би разширила царството ви, нали?
— Типично в стила на братята ми! Да не мислиш, че ми трябват още поданици? Не видя ли колко претъпкан е Асфодел?
— Ами…
— Имаш ли представа колко се е увеличило царството ми само за последния век, колко нови отдела трябваше да отворя?
Отворих уста да отговоря, но Хадес не ми позволи.
— Повече духове за пазачи — занарежда той. — Задръстване пред беседката със съдиите. Двойно увеличение на работното време за служителите. Преди бях богат бог, Пърси Джаксън. В моя власт са всички скъпоценни метали под земята. Но разходите ми!
— Харон иска увеличаване на заплатата — изтървах се аз неволно и веднага ми се прииска да си прехапя езика.
— Писна ми от този Харон! — изкрещя Хадес. — Откак откри италианските костюми е станал непоносим! Навсякъде изникват проблеми и всички тях трябва лично аз да ги решавам. Заради проклетото задръстване ми трябва половин ден, за да стигна от портите до двореца си! А мъртвите продължават да прииждат. Не, родственико, не ми е нужна помощ за увеличаване на поданиците ми. Не аз имам интерес от война.
— Но вие сте взели мълнията на Зевс!
— Лъжа! — Земята отново потрепери. Хадес скочи от трона, извиси се над нас. — Баща ти може и да заблуди Зевс, момче, но аз не съм толкова глупав. Планът му ми е ясен.
— Неговия план?
— Ти си откраднал мълнията на срещата на зимното слънцестоене. Баща ти те е подучил. Пратил те е в тронната зала на Олимп. Взел си мълнията и моя шлем. Ако не бях изпратил фуриите да те открият в „Янси“, Посейдон щеше да запази в тайна заговора си за предизвикване на война. Но сега те принудих да излезеш на светло. Всички ще узнаят кой е крадецът на Посейдон и аз ще си получа обратно шлема!
— Но… — обади се Анабет. Виждах как мислите й препускаха с хиляда километра в час. — Господарю Хадес, нима и шлемът на мрака е бил откраднат?
— Не се прави на дръж ми шапката, момиче. Ти и сатирът помагате на този герой и сте дошли тук, за да ме заплашвате от името на Посейдон и да ми дадете ултиматум. Нима Посейдон наистина вярва, че може да ме изнудва да го подкрепя?
— Не! — извиках. — Посейдон не… Аз не…
— Мълчах си за изчезването на шлема — изръмжа Хадес, — тъй като нямах никакви илюзии, че някой на Олимп ще се погрижи справедливостта да възтържествува. Не мога да си позволя да тръгне мълвата, че
